Подземията на Чикаго

Отпих глътка кафе и обърнах страницата. В следващата глава се говореше за пиезоелектрически нанофибри, които имаха свойството да акумулират кинетичната енергия на човешкото тяло. Вплетени в риза или панталон, те превръщаха дрехата в портативен комплект батерии в състояние да зареждат мобилен телефон, транзистор, айфон — изобщо всякакви електронни устройства, които се бяха превърнали в неразделна част от ежедневието на съвременния човек.

Това също ми се стори страхотно, въпреки че думата „пиезоелектрически“ веднага ми докара главоболие. В резултат отместих папката и погледнах хубавата жена на съседната маса, която добавяше мляко и захар към кафето си. После измъкнах джиесема си и набрах Рита Алварес с внезапното чувство, че джобовете ми са адски скучни и тривиални.

— Майкъл?

— Здрасти, Рита. Как си?

— Добре съм. Какво става?

— Ти ми кажи.

Тя не отговори.

— Говори ли с гаджето си?

— Аз непрекъснато говоря с него.

— Имам предвид за снощи. За адреса, който ми даде?

— Знаеш, че съм говорила с него, Майкъл. Нямах друг избор.

— Беше ли наясно, че Ли разпространява дрога?

— Не, за бога! Знаех само това, което ти казах. Бил е посредник при доставките на медицинско оборудване.

— А защо е разговарял с теб?

— Останах с чувството, че го беше решил предварително. Стори ми се, че иска да си разчисти сметките с някой, но не мога да бъда сигурна. Казах му, че няма да споменавам името му пред когото и да било.

— Кой го е убил според теб?

— Излишен въпрос.

— „Четворките“?

— Най-вероятно, след като е продавал дрога.

— И това няма нищо общо с твоето разследване, така ли?

— Съмнявам се. — Рита замълча за момент, после добави: — Знам, че ще прозвучи егоистично, но откри ли нещо, което може да бъде от полза?

— За разследването ти?

— Да.

Вината в гласа й ми помогна да забравя дребната подробност, че не споменах за торбите за трупове, с които беше пълно онова мазе.

— Съжалявам, Рита. Но когато отидох там, Ли вече беше мъртъв. Между другото, вие с Винс трябва да започнете да си говорите за твоята работа.

— Благодаря, Майкъл.

— За нищо. — През входната врата на „Интелидженсия“ се появи още една хубава жена. Тази я познавах. — Ще ти се обадя по-късно, Рита.

— Защо? Какво става?

— Нищо.

— Нещо свързано с моето разследване ли?

— Трябва да вървя, Рита.

— Дръж си езика зад зъбите, моля те.

— Чао, Рита.

— Майкъл!

— Чао.

Изключих телефона в момента, в който Рейчъл Суенсън седна на стола до мен.