Врагът на Господа

— Още не — отвърнах аз, но си навлякох една вълнена риза, докато Мерлин прекрачваше потока с дългите си крака. Моите копиеносци наизлязоха от колибите се и тръгнаха след него, за да чуят новините. Но когато той се приведе пред ниската ни врата и влезе в къщата, те останаха отвън.

Изобщо не ни поздрави, просто мина покрай нас. Нимю го последва и докато и ние със Сийнуин влезем, те вече се бяха настанили край огъня. Мерлин протегна тънките си ръце над пламъците и дълбоко въздъхна. Продължаваше да мълчи, а ние не питахме, защото нямахме желание да чуем новините, които носеше. И аз като него седнах край огъня, а Сийнуин сложи недонарязания заек в една купа и избърса ръцете си от кръвта. Тя махна на Скарач и на слугините да излязат и седна до мен.

Мерлин трепереше, след това се поотпусна. Беше седнал върху краката си и се беше привел напред със затворени очи. Дълго стоя така. Кафявото му лице беше прорязано от дълбоки бръчки, а брадата му беше съвсем побеляла. Като всички друиди и той бръснеше предната част на темето си, но сега тази тонзура беше покрита с набола бяла коса, което говореше, че Мерлин бе пътувал дълго, без бръснач и бронзово огледало. В този момент изглеждаше много стар, пък и както беше седнал край огъня сякаш бе съвсем грохнал. Нимю седеше срещу него и също мълчеше. По едно време стана, за да откачи Хюелбейн, закачен на пирони, забити в главната покривна греда. Тя се усмихна, когато позна двете парчета от счупената кост, вградени в дръжката. Извади меча от ножницата и постави острието в най-димящите пламъци на огъня. Когато стоманата се покри със сажди, внимателно надраска със сламка някакъв надпис върху саждите. Буквите не бяха като тези, с които пиша сега и които използваме и ние, и саксите, а някакви стари магически знаци — прави черти, пресечени с резки, каквито използват само друидите и магьосниците. Нимю облегна ножницата на стената, а меча закачи обратно на пироните, без да обясни какво беше написала. Мерлин не й обръщаше внимание.

Внезапно той отвори очи и привидната слабост изчезна, заменена от ужасна свирепост.

— Проклинам съществата от Силурия — каза той бавно. Щракна с пръсти към огъня и сред дървата изсъска светъл пламък. — Дано мана порази житата им — изръмжа Мерлин, — добитъкът им да е ялов, децата им сакати, мечовете им тъпи, а враговете да ги побеждават.

За Мерлин това беше едно доста леко проклятие, но в гласа му се усещаше невероятна злоба.

— На Гуент — продължи той — изпращам чума по добитъка, слана през лятото и изсъхнали празни утроби. — Той плю в огъня. — В Елмет ще има езера от сълзи, болести ще пълнят гробовете, а в къщите ще господстват плъховете — завърши той и отново се изплю. — Ти колко мъже ще поведеш, Дерфел?

— Всички, които имам, господарю — поколебах се преди да призная колко малко всъщност бяха, но накрая му казах — Двадесет щита.

— А твоите хора, които са с Галахад? — стрелна ме той с поглед изпод рошавите си бели вежди. — Те колко са?