Ледената принцеса

— Разбира се, че съм мислила по този въпрос. — Ерика се опита да скрие чувството си на вина. — Но в момента цялото ми внимание е съсредоточено върху книгата за Селма Лагерльоф. Ще видим какво ще правя после. — Тя погледна часовника си. — Като стана дума за писане, за съжаление е време да си тръгвам. Макар и да нямам фиксирано работно време, все пак професията ми изисква определена дисциплина и трябва да се прибера, за да приключа с нормата за деня. Много благодаря за чая и за вкусните хапки.

— Няма защо. Беше ми много приятно.

Нели се изправи грациозно от дивана. От старческите й болежки нямаше и следа.

— Ще ви изпратя. В миналото това беше задължение на нашата икономка Вера, но времената се менят. Вече не е модерно да имаш домашна прислуга, а и кой ли би могъл да си го позволи. С радост бих я задържала, ние все пак имаме и финансовата възможност, но Ян не иска и да чуе. Казва, че не желае в къщата да живеят чужди хора. Обаче няма нищо против тя да идва да чисти веднъж седмично. Понякога изобщо не е лесно да разбереш младите.

Очевидно отношенията им бяха преминала на съвсем друго ниво, защото когато Ерика й подаде ръка за довиждане, Нели игнорира жеста и вместо това допря буза до нейната за въздушна целувка. Ерика инстинктивно обърна най-напред правилната страна и се почувства почти като изискана дама. Започваше да свиква със светския живот.

Забърза към къщи. Не искаше да разкрива пред Нели истинската причина за оттеглянето си. Погледна часовника си. Два без двайсет. В два часа щеше да я посети агент по недвижимо имущество, за да огледа къщата преди продажбата. Ерика скръцна със зъби при мисълта, че някакъв непознат ще обикаля и ще се рови из дома на родителите й, но вече нищо не можеше да направи по този въпрос. Време бе да се примири.

Днес беше без колата и й се наложи да ускори крачка, за да стигне навреме. Същевременно обаче си помисли, че нищо няма да му стане на агента, ако почака малко, и отново забави ход. Защо да бърза?

Опита се да прогони неприятните мисли. Спомни си за съботната вечеря в дома на Патрик, която надмина всичките й очаквания. Ерика винаги бе гледала на него като на мил, но леко досаден по-малък брат, макар че всъщност бяха на една възраст. Сега явно бе очаквала, че Патрик е същото закачливо момче. Вместо това срещна един зрял, сърдечен и забавен мъж. И доста привлекателен, трябваше да признае.

Зачуди се какво повелява етикетът — колко време трябва да изчака, преди да му се отблагодари с вечеря вкъщи.

Последният склон преди къмпинга на залива изглеждаше измамно полегат, но всъщност бе доста стръмен. Когато най-накрая зави надясно и изкачи последната височина до къщата, Ерика дишаше тежко. Стигна до върха и спря поразена. Пред дома й бе паркиран голям мерцедес и тя знаеше много добре кой е собственикът му. Мислеше си, че най-неприятното вече е минало. Очевидно грешеше.

— Здравей, Ерика.

Лукас стоеше облегнат на външната врата със скръстени ръце.