Кръвно отмъщение

До станцията на метрото течеше търговският живот на неголям полустихиен пазар, където Нина понякога купуваше зеленчуци от веселата и приказлива леля Аглая, дошла някъде от Тула. Понякога разговорът със словоохотливата търговка бе достатъчен, за да й върне слънчевото настроение, но този път леля Аглая я нямаше. Нина купи топъл хляб направо от колата и тъкмо смяташе да продължи, когато изведнъж видя наблизо съседката Аня Назарова в напълно размъкнат вид. С раздърпана коса, изкривено лице и зачервени от плач очи, тя бе облечена с мъжко палто, под което се виждаше комбинезон. Тя жално молеше за нещо минувач в сив шлифер и той й даде някаква банкнота, като поклати глава. Аня започна да му благодари, но мъжът просто махна с ръка и побърза да се отдалечи.

— Анечка, мила, какво е станало? — хвърли се към момичето Нина, предчувствайки някакво нещастие.

Те изобщо не бяха близки приятелки и даже се запознаха едва след като у Аня стана наводнение и таванът на Нина протече. Въпросът бе разгледан в домсъвета и още там Нина определи съседката като безропотна овчица. После заедно белосваха тавана в банята на Нина и даже се сближиха за известно време, но след като у Аня се появи някакъв младеж, когото Нина силно не хареса, отношенията им значително охладняха. Сега, виждайки Нина, Аня се хвърли към нея, ревейки.

— Нинуля, слънчице, толкова ми е зле!… Дай да пийнем, а?

— Що за глупости? — разсърди се Нина. — Ще ми кажеш ли за какво става дума или не?

— Ох, Нина, той ме изгони от къщи! — хлипайки произнесе Аня и горчиво зарида, заровила глава в рамото й.

Мъжът, който продаваше наблизо цигари, издаде неопределен звук и се извърна от това безобразие, а бабичката с киселите краставички сърдито измърмори:

— От сутринта се е насмукала хубостницата!

Нина побърза да отведе съседката от хорското равнодушие. Аня продължаваше да плаче горчиво. Милиционерът, който вървеше от другата страна на улицата, ги изгледа подозрително, но не се приближи.

— Е, разказвай сега — каза Нина. — Кой те е изгонил и защо?

— Той — хлипаше Аня. — Льоша… Идвам си днес по-рано от работа, а той там с Надюха Жилина… На моя креват…

Горчивият спомен предизвика нов пристъп на ридания. Нина спокойно можеше да отвърне, че отдавна е предвиждала нещо подобно, че другояче не би могло и да бъде, но ситуацията не беше подходяща да се хвали с интуицията си. Разбира се, същият този Льоша, изпълнен със самодоволство провинциалист, пристигнал в столицата, за да я покори, бе прекалено очевиден негодник, но момичето искрено вярваше в любовта му. Нина виждаше нейната наивност и затова Анината обида болезнено резна и собственото й сърце.