Нощна сянка [bg]

— Ще стъпча тази наглост! — каза кралят и загриза палеца си до кръв. — Седни, Корбет — той посочи към близкия стол. — Трябва да говоря с теб.

Едуард се почеса в крайчеца на устата, изучавайки загадъчния си служител с маслинова кожа и гладко избръснато издължено лице. Изражението му беше твърдо и непоколебимо, с изключение на бръчиците от смях около плътните му устни и в ъгълчетата на дълбоко разположените му очи. Кралят забеляза сребърните нишки в гарвановочерната коса на Корбет, която беше опъната назад и вързана на тила му.

— Остаряваме, Корбет — изръмжа кралят, протегна се и потупа служителя си по бузата. — Но ти, Хю, все още си мой приятел и мой верен слуга — думите му отекнаха в голямата стая. — Вярвам ти както вярвам на ръката, с която държа меча.

Единият клепач на Едуард се спусна, почти затваряйки дясното му око — тик, който издаваше, че е напрегнат.

— Затова те доведох тук долу, където можем да си поговорим на спокойствие — каза кралят.

Корбет застана нащрек. Той уважаваше Едуард Английски — твърд човек, който въпреки многото си недостатъци, налагаше ред в хаоса, който иначе би помел света на Корбет, изграден на базата на логиката, разума, законността и всички мерки, които държат надалеч utlegati — хората извън закона. Корбет обаче предпочиташе да внимава с кралските особи и най-вече с Едуард — особено когато изпаднеше в сантиментално настроение.

— Ваше величество — Корбет посочи наоколо, — светлината тук е оскъдна, студено е, а и жена ми и децата…