Кръв по снега [bg]

— Мислех да си взема почивка за Коледа — казах. — Да отида на екскурзия с някого.

— С кого? Та ти нямаш никакви близки хора, Улав. Ето това е едно от нещата, които харесвам у теб: тайните ми са на сигурно място.

Той се засмя и изтръска пепелта от пурата си. Не се засегнах. Казваше го с добри чувства. „Кохиба“ — пишеше на хартиения пръстен. Някъде прочетох, че в края на двайсети и началото на двайсет и първи век пурата се била превърнала в най-честия коледен подарък в западния свят. Дали щеше да е странно да й подаря кутия пури за Коледа? Дори не знаех дали пуши. Не я бях виждал да пали на работа.

— Още не съм повдигнал темата пред въпросния човек, но…

— Този път ще ти платя обичайния ти хонорар в петорен размер — прекъсна ме Хофман. — Изпълни поръчката и после ще можеш да заведеш твоята мацка на безкрайна коледна ваканция — ако искаш.

Опитах се да пресметна на колко ще възлиза този път хонорарът ми, но, както казах, съм скаран с математиката.

— Това е адресът, Улав.

От четири години работех за Хофман, без да знам къде живее. И какво ме интересуваше? Той също нямаше представа какъв е моят адрес. Не бях виждал новата му съпруга. Само бях слушал Пине да дрънка какво секси парче била, колко кинти щял да заработи, ако проститутките му изглеждали като нея и тъй нататък.

— Денем по принцип е сама — продължи Хофман. — Поне така ми казва. Свърши работата по твой тертип, Улав. Имам ти доверие. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ясно? Улав?

— Да, сър, ясно.

— Добре.