Оставих те да си отидеш [bg]

– Съжалявам, че се налага да ви задавам още въпроси, но е изключително важно да получим колкото се може повече информация, и то колкото се може по-скоро.

Майката на Джейкъб кимна, но не вдигна поглед.

– Разбрах, че не сте успели да видите номера на колата?

– Случи се толкова бързо – отвърна жената и това отключи поток от емоции. – Говореше за училище и тогава... Пуснах го само за секунда. – Майката стегна още повече връвката около ръката си и Рей видя как кръвта се оттегли от пръстите ѝ. – Всичко стана толкова светкавично. Колата се появи от нищото.

Жената отговаряше на въпросите на инспектора тихичко, без да показва и следа от вътрешното си състояние, което определено не беше добро. Рей се ненавиждаше, че трябва да я измъчва точно в този момент, но нямаше избор.

– Как изглеждаше шофьорът?

– Не успях да го видя – отвърна майката на Джейкъб.

– Имаше ли пътници?

– Не успях да видя във вътрешността на колата – повтори жената сковано с равен глас.

– Добре – съгласи се Рей. Откъде да започнеше в такъв случай?

Майката го погледна.

– Ще го намерите ли? Човека, който уби Джейкъб. Ще го намерите ли? – Гласът ѝ се пропука и думите ѝ излязоха под формата на тихо стенание. Жената се приведе напред и притисна раницата към корема си, а Рей почувства стягане в гърдите. Пое си дълбоко въздух и се опита да прогони това неприятно усещане.

– Ще направим всичко по силите си – отвърна той. Ненавиждаше се за употребата на това клише.

Кейт се върна от кухнята, а Брайън вървеше след нея с чаша чай в ръка.

– Нещо против да приключваме с разпитите, началство? – попита мъжът.

Спри да ми разстройваш свидетелката, имаш предвид, помисли си Рей.

– Да, благодаря ти. Съжалявам, че се намесихме. Имаме ли всичко необходимо, Кейт?

Жената кимна. Изглеждаше бледа и инспекторът се зачуди дали Брайън не беше казал нещо, с което да я разстрои. След година, година и нещо щеше да я познава също толкова добре, колкото и останалите си служители, но все още не беше стигнал дотам. Тя беше пряма, поне това знаеше, и не беше прекалено упорита в налагането на мнението си по време на срещите на екипа; пък и се учеше бързо.

Напуснаха къщата и тръгнаха мълчаливо към колата си.

– Добре ли си? – попита я Рей, макар да виждаше, че не е. Челюстта ѝ беше стисната, кръвта се беше отдръпнала от лицето ѝ.

– Да – отвърна тя, но гласът ѝ я издаде, че едва се сдържа да не заплаче.

– Хей – инспекторът я прегърна непохватно, – заради работата ли е? – През годините си беше изградил защитен механизъм срещу тежки случаи като този. Повечето полицаи имаха такива – затова не обръщаха внимание на някои от шегите, които се носеха в столовата но вероятно Кейт беше различна.

Детективката кимна и си пое дълбоко дъх. Цялото ѝ тяло се разтресе, докато го правеше.