Загадката на остров Тьокланд

В опашката настана голям безпорядък. Всички се разтичаха, грабнали листовете си. Отдалечих се оттам и потърсих спокойно място, където да опиша «спомените» си. Настаних се в едно притулено кътче в първия бар, който ми се стори по-малко натъпкан, и напълно се отдадох на задачата да «нахвърлям» случките от моя живот. Разбира се, преувеличавах заслугите и уменията си, като се представях за прозорлив дешифратор на загадки; добавях пресилени неща и чисти измислици. Не исках да бъда отстранен, не исках да дам повод на компанията да си мисли, че в моето минало не е имало достатъчно доказателства за мъжество и ловкост. Освен това бях уверен, че останалите кандидати правят същото, така че нямаше смисъл да оставам назад от тях. Някои бяха заели другите маси в схлупеното заведение и докато изреждаха премеждията от своя живот, по лицата им можеше да се прочете по-скоро страстта към съчинителството на романи, отколкото изражението, което съпровожда правдиво описание.

Поколебах се кое е по-разумно — да назова или да скрия професията си на журналист. Видимо компанията търсеше гласност, ала в действителност се загръщаше с някакво тайнствено було и сега от единствено значение за нея беше да подбере кандидати по свое усмотрение, като пази в тайна същността на обещаните загадки.

Нито един член на компанията не даваше интервюта. Журналистите и фоторепортерите биваха постоянно отблъсквани. Мистър Казацкян, изглежда, бе обявил, че докато не излъчат победител в конкурса, няма за какво да прави изявления… Но да скрия напълно своята самоличност — при всичките ми лъжи много лесно можеше да бъде прозряно. Твърде възможно беше, преди компанията да приеме кандидатите, да се поинтересува най-малкото що за хора са те, за да избегне промъкването на разни мошеници.

Накрая реших да се представя с истинското си име и да не крия професията си. За всеки случай заявих, че желанието ми да участвувам в конкурса няма никаква връзка с моята журналистическа дейност, а напротив — с увлечението ми като «международен търсач на приключения» (надявам се господ да ми прости подобно преувеличение!).

Когато се върнах в кантората, дългата опашка вече я нямаше, но непрекъснатото влизане и излизане на чужденци показваше, че приемането на заявки е почнало. В преддверието почти нямаше мебели. Всичко в него изглеждаше стъкмено набързо и временно. В средата стоеше голям сандък, а на капака му имаше отвор и се мъдреше следният надпис: