Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Андала отново се усмихна и го погали нежно по главата.
— Благодаря ти, сине — замълча за момент и отдръпна ръката си. — А сега върви. Искам да спя.
Ермиар се наведе и я целуна по челото. Когато се изправи, кан-царицата вече бе затворила очи и дишаше равномерно. Тръгна към вратата, но точно преди да излезе гласът й го спря:
— Още нещо, Ермиар…
Той се извърна. Кан-царицата се бе подпряла на една страна и го гледаше:
— Янкул, големият брат на Вихтун… Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.
Ермиар я погледна учудено:
— Но защо, какво е направил?
— Не е нещо важно, Ермиар. Може би бъркам. Той е наш гост и следва да го уважаваме. Но все пак… — Андала се замисли, сякаш да си спомни нещо, но бързо се сепна. — Върви, върви, сигурно ми се е сторило — и тя се отпусна отново сред завивките.
Ермиар смръщи вежди, но не искаше да безпокои с повече въпроси майка си и тихо излезе от стаята. Ала думите й му направиха впечатление, тъй като не вярваше, че Андала ще изрече нещо срещу някого, ако наистина няма основание за това.
Спусна се по витите стълби, отделящи помещенията на кан-царицата от останалия дворец. Празникът продължаваше. Вече втори ден гостите на двореца не спираха да пият и ядат. Музикантите се редуваха по платформите така, та празнуващите да не остават без музика. Нагоре-надолу бързаха придружители, понесли пълни съдове с вино или храна. Залите на двореца кънтяха от смехове и весела глъчка, а пъстрите костюми на жените допълваха светлото настроение, което създаваше обстановката.
Последните думи на Андала още звучаха в ушите му и той потърси с поглед Янкул. Не го видя и се запъти към останалите зали. Навсякъде хората се забавляваха. Спираха го с чаши в ръце и с поздравления за сестра му и Вихтун. Ермиар обръщаше внимание на всеки гост, както го изискваше положението му на домакин, ала не преставаше да търси Янкул сред тълпата. Скоро обиколи всички зали на първия етаж, но не го срещна никъде. Докато оглеждаше масите, чу някой да го вика отзад. Вихтун, сменил златните дрехи от вчера с бели, се приближаваше усмихнат към него. Двамата се прегърнаха и Вихтун взе две чаши от един поднос и подаде едната на Ермиар.
— Днес продължават празненствата за сватбата ми, но откакто сме тук не видях най-скъпия си приятел — Вихтун сложи ръка на рамото на Ермиар.
— Ти сам беше свидетел на случилото се с майка ми.
— Така е и не ти се сърдя — усмивката се стопи от лицето на Вихтун, заменена от угрижен поглед. — Как е кан-царицата? Сериозно ли е?
— Да благодарим на Живото Дърво, сега е по-добре. Спи.
— Това е вече четвъртият й припадък само за десет дни, Ермиар. Защо не повикате лекар от манастира?
— Същото си помислих и аз и когато привършат тържествата, ще го обсъдя с баща ми.
Събеседникът му кимна и посочи с ръка една от масите, на която седяха Угаин, по-малкият брат на Вихтун, и Кувиар, синът на кан-предводител Язник, управителя на област Ябрус.
— Щом кан-царицата е вече добре, ще приемеш ли да се присъединиш към нас?
Ермиар не можеше да откаже, а и не искаше. И тримата му бяха добри приятели. Заедно преминаха годините на обучение в школата на Живото Дърво. Преди да седнат на богато отрупаната маса, той се обърна към Вихтун:
— Не виждам жена ти, Вихтун. Толкова бързо ли си омръзнахте?
Вихтун се засмя високо и силно:
— Жени, Ермиар, жени. Какво да ги правиш? Умори се и отиде да спи.
Ермиар постепенно се увлече в разговори с другарите си. Спомените ги връхлетяха и те с носталгия си припомняха случки от отминалите дни. Мъките от строгата дисциплина и изпълненият с лишения живот в планините Карпонили вече не изглеждаха толкова тежки. От дистанцията на времето всичко, което тогава им причиняваше дори и болка, сега ставаше повод за веселие и бурен смях, за което не малка вина имаха и пълните с вино чаши. Но Ермиар, който не бе привикнал да пие алкохол, скоро усети замайване и тежест в главата. Опита се да не обръща внимание на връхлетялото го състояние, ала образите на веселите събеседници все повече и повече се размиваха пред погледа му и той с недоволство и учудване почувства, как дори думите, които изрича, съвсем не бяха това, което всъщност искаше да каже. Прииска му се да се махне и въпреки възмущението, което предизвика сред останалите младежи, се оттегли с обещанието скоро да се върне. Изкачи първите стъпала, които му се изпречиха насреща, и тръгна по слабо осветения коридор. Докато минаваше покрай библиотеката, му се стори, че чува гласове. Вратата не бе затворена добре и той я побутна, за да провери дали наистина някой говори, или му се струва.