Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Ермиар се разхождаше нервно в приемната на майка си. Приближи се до прозореца. Нощта бе настъпила и ниско в небето изгряваха белите кълба. По това време на годината кълбетата ставаха най-многобройни и Ермиар можеше да различи с подробности всеки предмет, дърво или храст в градината. Любимите жълти цветя на Андала изглеждаха бели на светлината им, а тук-там прелитаха харлии, малки черни птици, които излизаха само нощем. До ушите му достигна музиката от първия етаж на двореца. Вече втори ден празнуваха, а откакто припадна вчера, Андала още не се бе съвзела. От стената до прозореца го гледаше нейният портрет. Рисунката я изобразяваше в цял ръст. Бе облечена в светло-кремава рокля. Косите и падаха на букли по раменете, а погледът, замечтан, сякаш преминаваше през Ермиар, през стената, през целия град и се отправяше към някакъв друг свят, известен и познат единствено на Андала. Художникът бе уловил този характерен за нея поглед и го бе пресъздал на платното по такъв въздействащ начин, че в сумрака на стаята тръпки побиха вгледания в очите от портрета Ермиар. Той рядко мислеше за смъртта. Но сега неволно я свърза в мислите си с изкуството на художника. Ето, Андала от плът и кръв, лежеше болна в спалнята си и никой не знаеше дали ще се събуди, а това парче хартия бе откъснало нейния образ, откраднало част от душата й, запечатало миг от младостта й, миг, който никога вече няма да се върне. Това кой знае защо му се стори зловещо и той извърна глава от портрета. Над самата картина се рееше само едно бяло кълбо на вечната светлина и осветяваше слабо стаята. Меките цветове на мебелите и стените, както и нежната светлина подействаха успокояващо на Ермиар и той скоро се отпусна на едно кресло и затвори очи. Остави мислите си да се носят свободно. Не се спря на никоя и те идваха една след друга, независимо дали приятни или потискащи. Той ги оставяше да отлитат, без да ги задържа. Постепенно това състояние го изтръгна от всичко заобикалящо го и сякаш цялата му личност го напусна и се свлече от него. Всички желания, мисли, намерения… От унеса го изтръгна една кан-придружителка. Шумът от отварянето на вратата го накара да се изправи и с очакване да погледне натам. Придружителката влезе, поклони се и отправи поглед надолу, както изискваше етикетът.
— Е, как е майка ми? Все така ли? — Ермиар нервно се огледа. Не му стана приятно, че го извадиха от унеса. Толкова добре се бе почувствал.
— Събуди се, но е слаба. Знае, че сте тук, и помоли да ви извикам.
Преди да отиде при майка си, Ермиар изпрати придружителката да съобщи на кан-предводителя, сестрите и брат му, че царицата вече е добре. Миг по-късно седеше на ниска табуретка до леглото на Андала и я оглеждаше внимателно. Лицето й бе бледо, а устните се сливаха с кожата, цветът им се бе изгубил. Тъмни кръгове ограждаха дълбоките, черни очи, а клепките бавно, сякаш с усилие, примигваха. Гласът обаче, за разлика от измъчения й вид, прозвуча свежо и бодро:
— Как си, Ермиар? Разбрах, че от вчера цяла нощ и цял ден спя. Но ти не трябваше да стоиш през цялото време тук. Празненството сигурно продължава. Мястото ти е там.
— Някой трябваше да е тук с теб. Сестра ми Алгара пожела да остане, но аз я смених. Знаеш, че не обичам тълпите от хора за разлика от нея.
Лека усмивка премина по безкръвните устни на Андала.
— Да, Алгара е хубава и обича да привлича погледите. И на колкото повече хора привлече вниманието, толкова по-добре.
И двамата се засмяха.
— Но, Ермиар, тук е пълно с придружителки и лечители. Не съм сама. При това вече съм добре и те моля да се присъединиш към останалите. Имам нужда да поспя.
Андала го хвана за ръката и го погледна очаквателно. Той кимна в съгласие.
— Ще си тръгна, но ми обещай, че ще починеш добре и скоро ще се оправиш. Това е вече четвърти припадък и продължи по-дълго от останалите. Може би трябва да извикаме лекар от манастира. Батбал явно не може да се справи, въпреки тревите, които събира по цял ден.