![Една нощ през самотния октомври [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Една нощ през самотния октомври [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Една нощ през самотния октомври [bg]». Краткое содержание книги:
— Да отговорим ли?
— Защо не? — попитах аз.
Тя каза името си. Аз изръмжах своето. Нощен вятър излетя от мястото си, за да направи кръг над нас и след това да кацне наблизо.
— Познавате се — отбеляза той.
— Познаваме се.
— Какво търсите тук?
— Исках да те попитам за убийството в града — отвърнах аз. — Ти видя ли го?
— След като беше станало и го откриха.
— Значи не си видял кой от нас го е извършил?
— Не. Ако изобщо е бил някой от нас.
— Колко сме, Нощен вятър? Можеш ли да ми кажеш това?
— Не знам дали имам право да ви дам това знание. Може да се окаже, че влиза в забраните ми.
— Тогава да го разменим? Ще ти кажем тези, които знаем, Ако сред тях има някой, когото не познаваш, ще ни кажеш някой, когото ние не познаваме… ако можеш.
Той завъртя главата си назад, за да помисли и след малко кимна:
— Това ми се струва почтено. Ще спести време на всички ни. Много добре. Вие знаете за моите господари, аз знам за вашите. Стават четирима.
— Освен това Растов с Негасена вар — обади се Грималкин. — Стават пет.
— Знам ги — отвърна Бухалът.
— Старецът, който живее нагоре по пътя оттук ми се струва с друидска принадлежност — казах аз. — Видях го да жъне имел по стария начин и има приятел — една катеричка на име Лъжльо.
— О!? — възкликна Нощен вятър. — Не знаех за тях.
— Името на стареца е Оуън — каза Грималкин. — Наблюдавах ги. Стават шест.
— От три нощи — заговори Нощен вятър, — един дребен, прегърбен човек обикаля гробищата. Видях го при редовните си полети. Преди две нощи, когато беше пълнолуние, го проследих. Занесе плячката си в една голяма ферма на юг от тук — място с много светкавици, над което вилнее вечна буря. Предаде нещата на висок, изправен човек, към когото се обърна с „Добри ми докторе“. Стават седем, а може би осем.
— Ще ни покажеш ли това място?
— Следвайте ме.
Последвахме го и след дълъг преход стигнахме до фермата. В мазето светеше, но пердетата бяха спуснати и не можехме да видим какво прави Добрия доктор. Във въздуха обаче се носеха разнообразни миризми на смърт.
— Благодаря, Нощен бухал — кимнах аз. — Знаеш ли и други?
— Не. А ти?
— Не.
— Тогава мога да кажа, че сме на равно.
Той разпери криле и се изгуби в нощта.
Наведох се, за да подуша край близкия прозорец и долових следи от къщата на Морис и МакКаб дотук, от тук до къщата на Лудата Джил, до моята, до къщата на Оуън, оттам до другата… Беше ми трудно да държа под внимание всички следи едновременно.
Подскочих при ярката светкавица и пращенето зад прозореца. Само след миг до мен достигна мирисът на озон и някакъв безумен смях.
— Да, това място ще си струва да се наблюдава — отбеляза Грималкин от внезапното си убежище високо на едно близко дърво. — Ще тръгваме ли вече?
— Да.
Върнахме се обратно и я оставих при къщата на Джил — в нейно присъствие изпуснах прилагателното от учтивост, — за да продължи да дреме на оградата. Когато се върнах у дома, открих още една следа от лапа.
6-и октомври
Възбуда. Тази сутрин чух огледалото да пращи, изтичах и вдигнах страшна олелия пред него, за да задържа плъзгащите се вътре. Джак чу шума, донесе ежедневния си жезъл и ги премести в друго огледало, точно като Жълтия император. То беше много по-малко, което би могло да им послужи за урок, но вероятно нямаше. Не знаем със сигурност как им понесе. Продължили са да оказват натиск над някакъв недостатък, предполагам. Добре е, че се боят от мен.
Джак се оттегли и аз излязох. Слънцето светеше през сиви и бели облаци и единствено миризмите на есента се носеха с вятъра. През нощта чертах мислени линии. Това, което се опитвах да направя, би било много по-лесно за Нощен вятър, за Игличката, дори за Лъжльо. Трудно е за неотделящо се от земята същество да си представи терена по начина, по който исках да си го представя аз. Но все пак начертах линии и от всяка къща до всяка от останалите. Получи се сложна карта с външна граница и пресичащи се вътре лъчи. След като веднъж разполагам с подобно нещо, мога да направя с него неща, каквито другите не могат. Рисунката ми беше незавършена, защото не знаех местонахождението на Графа, или евентуално на други играчи, за чието съществуване все още не знаех.
Въпреки всичко, картата беше достатъчна, за да има над какво да размишлявам, за да търся някакво приближение.
Започнах да ходя.
Минах през някакъв двор, а после през една нива, след което излязох на път, който следвах в продължение на известно време. Когато стигнах до мястото, до което смятах да стигна, спрях. Вляво се виждаха няколко големи стари дървета, вдясно имаше още едно. Мястото, което така внимателно бях изчислил благодарение на мисловната си дейност, за жалост беше в средата на пътя. Дори не бе благоволило да се окаже кръстопът.