Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
Утринната глъчка от детски гласове завършва в 8,00 часа, когато училищния слуга звъни със сладкогласния звънец и известява началото на учебния ден. За миг неукрепналите гласчета замират. Започва щурмуването на крепостта наука и махалата като затихнал вулкан потъва в тишина, за да избухне отново през междучасията.
След преминаване на стадата, стопани, занаятчии, бакали и кръчмари вдигат кепенците и премитат отново дюкяните си. Задължително се премита пред къщите и дюкяните. За да не вдигат прах, преди метенето улицата се полива с ибрик. Това е цяло изкуство, защото всеки си има своя шарка, така че джадето заприличва на кенарено платно, покрито с разнообразни дантели от плетеници. Стадата от своя страна също го поливат и оставят след себе си нелицеприятни купища, издаващи специфична миризма.
С отварянето на дюкяните започва ежедневието. Най-напред се чува провлечения глас на бозаджията:
— Айде на бозата, най-убавата боза! Бозата обикновено той даваше на вересия и в края на седмицата, когато я събираше, наред с поканата си говореше:
— Кога бозата, боза. Кога парата — курата!
Бозаджията беше дребен албанец незнайно от къде попаднал у Враца. Злите езици говореха, че като млад му се случила неприятна случка, въпреки че мохамедовата вяра го била подготвила за това предварително. Разнасяйки боза на някакъв кей в Албания, чуждестранни моряци от неговата вяра го поканили на кораба да им продаде боза. Качил се той на кораба, продал бозата и на изпроводяк двама яки моряци го хванали. Превили го така, че дупето му щръкнало като шамандура. Зорът му бил голям и той започнал да вика. За да заглушат виковете му, те пускали корабната свирка. След тази случка той полежал болен и щом си стъпил на крака — беж да го няма! Избягал в България и дошъл във Враца, защото няма кораби и моряци. Преживяното му се отразило зле. Той намразил Мохамеда, отрекъл се от него, от вярата и табихетите му и станал християнин. За да потвърдят истинността на случката, мюзевирите говореха, че когато чуел свирката на Пърповата фабрика, се спирал, оставял гюмовете на земята, прекръствал се и казвал:
— Боже, Боже, чия ли душа сега чернее?
Тази случка авторът не може нито да потвърди, нито да отрече. Бозаджията си знае най-добре. Но крушка без опашка няма.
След него, а понякога и в хор, се чуваше пискливия глас на евреина Мурдо:
— Яйчароо, яйчароо! Купувам пресни яйца! Той беше висок, слаб попрегьрбен евреин, който живееше със семейството си у дядо Липчо. Носеше една голяма плетена кошница, в която слагаше яйцата. Проверката извършваше с един хартиен цилиндър, а качеството чрез прекарване на яйцата през метална халка. Тези, които не минават през нея са първо качество, а тези които минават — второ. Докато бозаджията минаваше по всички улички, Мурдо заобикаляше Домус чаршия, където живееше акушер-гинеколога Топалов. Според мюзевирите причината за това била следната:
В едно ранно утро Мурдо известявал присъствието си по улицата с традиционното провикване:
— Яйчароо, яйчароо!
От прозореца на втория етаж са показала намръщената сънена глава на доктора, който ядосано викнал на Мурдо:
— Какво си се развикал толкова рано, бе? Хората още спят. Тук яйца няма!
— Докторе, с това си изкарвам лебо! Това ми е занаято — отговорил Мурдо.
— И аз си изкарвам хляба. Ама трябва ли да тръгна из града и да викам като тебе: — Путкаро! Путкаро! Путкаро! Да не съм те чул и видял повече на тази улица! Като искаш яйца, иди в 35-ти пехотен полк! Там има над хиляда чифта.
Особено красиво беше есенното утро в петък — пазарния ден на Враца. Кервани от волски коли, натоварени с дърва, картофи и каквото майката земя бе дарила балканджиите, бавно минаваше по джадето. Мучене на добитък, скърцане на коли, ухание на катран се смесваше с веселата глъчка на керванджиите и настойчивите покани на бакалите, занаятчиите и кръчмарите. Немирни палави деца пъргаво се движеха между колите, качваха се по тях да се повозят. Част от колите спираха пред Гуцовия хан, други на площада пред Джамията, а трети поемаха за другите махали и пазарища. Продали стоката си, балканджиите се отправяха за Кокошкарската капия, където купуваха жито, царевица, олио и други стоки. Напазарували и натоварили колите, те отсядаха на конак в дворовете на водениците. Разпрягаха добитъка, слагаха му сено или снопове кукурузляк и докато чакаха реда си, решаваха своите и световните проблеми в кръчмите, бръснарниците и хановете.
Започваше деня с шеги, зевзеклъци и мюзевирлъци. Те ставаха буквално навсякъде, където се създадеше обстановка за това.
В горния край, под новия резервоар, до джадето, беше кацнала бялата къщичка на Цено Рачев, един родолюбив българин, дал част от себе си в битките на 35-ти пехотен полк. Той беше инвалид от войната. Шрапнел го ранил в десния крак и бил опериран в резултат на което десния крак му беше много по-къс от левия. Поради това носеше ортопедична обувка с исполинска надстройка. Беше винаги добре облечен и избръснат, с грамадни мустаци. Носеше бяла риза, черен костюм, от джобчето на който се подаваше метален калъф за очила, а на главата неизменното черно обло бомбе. Като вървеше по джадето, вдигаше облак прах с исполинската си обувка, а над него като мачта на платноходка при девет бала вълнение, изплуваше и потъваше бомбето му. Цено беше писмен човек, при който ходеха махленците, колибарите и селяните от Згориград, Осиково, Дупни връх за съвети или да им пише прошенията.