Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Корбет внимателно изучаваше Ранулф. Оръженосецът му вече не беше нехаен младеж, а амбициозен писар. Отраснал в копторите на Лондон, Ранулф се беше самообразовал и сега владееше френски и латински, можеше да съставя и изпраща писма. Казано направо, Ранулф мразеше провинцията и ненавиждаше земеделието, затова беше започнал да нервничи.
— Ще пиша на краля — предложи Корбет — и той ще те вземе обратно на служба. Можеш много да се издигнеш, Ранулф.
— Не ставай глупав!
Корбет се усмихна. Приведе се и стисна китката на Ранулф.
— Когато кралските войски плячкосаха Дънди — каза той, — видях труп на жена с дете в ръце, което едва ли беше повече от тригодишно. Какви врагове на краля можеха да бъдат те, за Бога?
— Мислиш, че кралят трябва да отстъпи? Да даде независимост на Шотландия? — Ранулф отметна качулката и се почеса по главата. — Кралските съдии биха сметнали това за измяна.
— Не, мисля, че има и по-добър начин — отвърна Корбет. — Войните опразниха съкровищницата. Уолъс все още предвожда въстанието — кралят би трябвало да преговаря.
— Тогава защо не му го кажеш лично? — попита Ранулф. — Защо не се върнеш на кралска служба? Обясни му, че би направил за него всичко друго, освен да водиш война в Шотландия.
— Сега ти се държиш глупаво. — Корбет дръпна юздите на коня. — Много добре знаеш, че където и да отиде кралят, главният му писар трябва да го следва неотменно.
Корбет смуши коня си. Ранулф изруга, вдигна качулката си и го последва.
Едва бяха влезли през портите на имението, когато Корбет усети, че нещо не е наред. Майстор на сламени покриви със сноп слама на гърба отстъпи на една страна и възбудено закрещя, сочейки към уличката. Корбет препусна напред. Внезапно някаква фигура изскочи пред него и заподскача, размахвайки ръце. Корбет дръпна юздите и погледна към отговорника за конюшните Ралф Малтоут, който знаеше всичко за конете, но много малко за човешката природа. Кръглото му момчешко лице беше червено и запотено. Той задъхано сграбчи юздите на коня.
— Не ми казвай, че още някоя кобила ражда — промърмори Ранулф. — Това е единственото, което може да те развълнува.
— Кралят! — Малтоут изтри уста с опакото на ръката си. — Сър Хю, кралят е тук заедно с граф Съри, Линкълн и други. Лейди Мейв ги посрещна. Тя ме изпрати да те повикам.
Корбет се наведе и го потупа по рамото.
— Е, поне не е кобила, Малтоут — иначе щяха да ти дойдат твърде много вълнения за един ден.
Корбет продължи напред, следван от Малтоут. След завоя спряха — широката чакълена улица, водеща до главния вход на имението, беше претъпкана с войници, кралски придворни, рицари и знаменосци, всички облечени в пищните ливреи с цветовете на краля на Англия. Коне цвилеха под широките пряпорци и знамената със златните ревящи леопарди на Плантагенетите и четири полета, които символизираха армиите на Англия, Франция, Шотландия и Ирландия. Шамбелани и прислужници крещяха и се опитваха да създадат някакъв ред. Разпрягаха се товарни коне, каруци се движеха напред-назад.
— Където и да отиде Едуард — въздъхна Корбет, — хаосът го следва. — Той слезе от коня и хвърли юздите на Малтоут. — Ранулф, най-добре ела с мен.
Писарят си запроправя път през оживената тълпа. От време на време някой от рицарите срещаше погледа му и го поздравяваше. Корбет учтиво отвръщаше. Изкачи стъпалата и влезе през притворената врата, зад която малката му дъщеря Елинор подскачаше нагоре-надолу като щурец. Беше същинско копие на Мейв с русата коса, която падаше на вълни до раменете. Лицето на момиченцето сияеше от вълнение — беше получило кукла от краля и сега я стискаше в ръка.
— Виж! Виж! — Тя с танцова стъпка се приближи до Корбет. — Виж, фукла!
Корбет се наведе.
— Елинор, успокой се.
Момиченцето заподскача още по-възбудено в прегръдките му, притискайки горещото си влажно лице към неговото.
— Фукла! Фукла!
Корбет погледна скъпата играчка, облечена в скъпа тафта.
— Права си. — Той въздъхна и хвана дъщеря си за ръката. — Фукла е и ми напомня за някои от дамите в двора на Едуард. — Корбет погледна към бавачката, която стоеше наблизо. — Пази я — прошепна той. — И внимавай с войниците! — После се усмихна на объркването, което се изписа на загорялото й лице. — Ще получиш много покани за целувка, Беатрис. Но всяко момиче, което може да устои на Ранулф…
В очите на бавачката проблесна разбиране и тя гневно погледна оръженосеца.
— Е, сега знаеш какво те очаква — заяви Корбет. — Къде е лейди Мейв?
Беатрис посочи вратата, охранявана от двама войници с извадени мечове. Когато Корбет се приближи, те я отвориха и го пропуснаха в голямата зала. Точно зад вратата се бяха скупчили група рицари и кралски служители. Корбет се спря да ги поздрави.