Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Разбира се, че знам къде живее джуджето — рече тя учтиво, — но това още не значи, че ще ти го кажа.
— Мила Мацо, ти трябва да ми помогнеш — каза момчето. — Не виждаш ли как ме е омагьосало?
Котката поотвори очи и в тях засвяткаха зелени искрици злоба. Преди да отговори, тя замърка от удоволствие.
— Защо да ти помогна, задето толкова често ме дърпаше за опашката ли? — каза тя най-после.
Момчето така се разсърди, че забрави колко е малко и слабо. — Аз пак мога да те дръпна за опашката — каза то и се спусна към котката.
В миг тя така се промени, че момчето едва можа да я познае. Козината й настръхна. Гърбът й се изви, краката се удължиха, ноктите започнаха да драскат земята, опашката стана къса и дебела, ушите се обтегнаха назад, зафуча с уста, очите й се разтвориха широко и заблестяха с червени искри.
Момчето не искаше да отстъпи пред котката и направи още една крачка напред. Но тогава котката скочи право върху му, събори го и застана над него, с предните си лапи на гърдите му и със зинала над гърлото му уста.
Момчето почувствува как ноктите се забиват през жилетката и ризата в кожата му к как острите зъби гъделичкат шията му. И с всички сили почна да вика за помощ.
Ала никой не идваше и то вече си мислеше, че е дошъл последният му час, когато изведнъж почувствува, че котката измъква ноктите си и освобождава гърлото му.
— Така — каза тя, — това ти стига засега. Този път ще те пусна заради господарката ни. Искам само да знаеш кой от двама ни е по-силен.
С тези думи котката си тръгна все така смирено и благоприлично, както и беше дошла. Момчето беше толкова засрамено, че не каза нито дума, а забърза към обора, за да търси джуджето.
В обора имаше само три крави. Но когато момчето влезе, вдигна се такъв рев и шум, че човек можеше да ги помисли за тридесет.
— Му-у-у! — мучеше Майроз. — Хубаво е, че на този свят има справедливост.
— Му-у-у! — подеха и трите в един глас. Момчето не можеше да разбере какво казват, защото всички мучеха едновременно.
То искаше да попита за джуджето, но не можеше да ги надвика — кравите съвсем се бяха разбеснели. Те буйствуваха така, както когато то пускаше при тях чуждо куче. Ритаха, мъчеха се да се отскубнат от веригите, извръщаха глави и мушкаха с рога.
— Ти само ела, аз така ще те ритна, че дълго ще ме помниш! — закани се Майроз.
— Ела тука — каза Гул-Лиля — да потанцуваш на рогата ми!
— Ела да разбереш колко е приятно да те замерват с дървени обувки, както правеше ти през лятото! — викаше Шерна.
— Ела да ти платя за осата, която ми пусна в ухото! — ревеше Гул-Лиля.
Майроз, най-старата и най-умната, беше най-сърдита.
— Ела — рече му тя — да ти платя, задето буташе столчето на майка си, докато тя ни доеше, задето я спъваше с тежкото ведро с мляко, и за всичките сълзи, които е изплакала тук заради тебе!
Момчето искаше да им каже, че съжалява за лошото си държане към тях и че отсега нататък ще бъде добро, ако му обадят къде е джуджето. Но кравите не го слушаха. Те така беснееха, че то се уплаши да не би някоя от тях да се освободи, и реши, че най-добре ще бъде да се измъкне от обора.
Като излезе навън, то беше съвсем отчаяно. Разбра, че никой в двора не иска да му помогне да намери джуджето, Пък дори и да го намереше, едва ли щеше да има някаква, полза.
Момчето се покатери на широката каменна стена, която обграждаше целия двор и беше обрасла е тръни и къпини. Седна там, за да помисли какво ще стане, ако не се превърне, пак в човек. Колко щяха да се учудят майка му и баща му, като се върнат от черква! Цялата страна щеше да се чуди, щяха да идват хора и от Източен Веменхьог, и от Торп, и от Скюрюп: от цялата област Веменхьог щяха да идват да го гледат, А баща му и майка му може би щяха да го водят да го показват на панаира в Кивик.
Ах, колко страшно беше само като си помисли човек! Искаше му се никой никога да не го види.
Момчето беше безкрайно нещастно. Никой в целия свят не бе толкова нещастен като него. Сега то вече не беше човек, а изрод.
Полека-лека започваше да му става ясно какво значи да не си вече човек. Сега то беше откъснато от всичко: нямаше да може да играе с другите момчета, да наследи имота след смъртта на родителите си и съвсем нямаше да се намери момиче, което да се ожени за него.
То седеше и гледаше къщата. Това беше малка, паянтова, бяло боядисана къща, прихлупена от високия стръмен сламен покрив. Пристройките също бяха малки, а нивите — толкова теснички, че там едва можеше да се обърне кон. Но колкото и малък и беден да бе този имот, сега за него той беше прекрасен. То нямаше право на по-добро жилище от някоя дупка под обора.