Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
„Какво е това? — питаше се момчето. — Джуджето сигурно е омагьосало и креслото, и масата, и цялата къща.“ Книгата с проповедите лежеше на масата и на пръв поглед като че ли беше същата, но и с нея трябва да бе станало нещо, защото то не можеше да прочете нито дума, без да се качи върху самата книга.
Момчето прочете няколко реда и вдигна очи нагоре. При това погледът му падна върху огледалото и то извика високо:
— Я, още едно джудже!
Защото в вгледалото ясно се виждаше едно съвсем мъничко момченце с нощна шапчица и кожени панталонки.
— То е облечено също като мен! — каза момчето и плесна ръце от учудване. Тогава видя, че момченцето в огледалото направи същото.
Момчето започна да дърпа косите си, да си щипе ръцете, да се върти, а образът в огледалото тутакси правеше същото.
То изтича няколко пъти до огледалото и надникна зад него, за да види не се ли крие някое малко човече. Но там нямаше никой и то почна да трепери от страх, защото разбра, че джуджето го бе омагьосало и че самото то е мъничкото момченце, което вижда в огледалото.
Дивите гъски
Момчето никак не искаше да повярва, че е станало джудже. „Аз само сънувам и си въобразявам — мислеше си то. — Ще почакам малко и пак ще стана човек.“
Застана пред огледалото и затвори очи. Отвори ги чак след няколко минути, като очакваше, че всичко е минало. Но не — то си бе все така мъничко. Иначе беше същото както преди: бялата като лен коса, луничките на носа, кръпките на кожените панталони и дупката на чорапите — всичко беше същото, само че много по-намалено.
Не, ясно е, че няма полза да стои и да чака. Трябваше да опита нето друго. Изглежда, най-умното ще е да намери джуджето и да се помири с него.
Скочи на пода и затърси. Надникна зад столовете и шкафа, под софата и в печката. Мушна се дори и в няколко миши дупки, но джуджето го нямаше и нямаше.
Докато търсеше, то плачеше, молеше се и обещаваше какво ли не. Никога вече няма да изменя на думата си, няма да лудува, няма да заспива над проповедта. Само да стане пак човек, ще бъде прекрасно, добро и послушно момче. Но никакви обещания не помагаха.
Изведнъж си спомни, че майка му бе разказвала, че джуджетата обикновено живеели в оборите и веднага реши да отиде да потърси там. За щастие вратата на обора беше отворена, инак то не би могло да достигне бравата, за да я отвори само. И то излезе от стаята.
Като се озова в пруста, то потърси дървените си обуща, защото в стаята ходеше, разбира се, по чорапи. Тъкмо се чудеше как ще обуе големите, тежки дървени обуща, когато видя на прага чифт малки обувчици. Като забеляза, че джуджето е помислило и за това, то се уплаши още повече. Изглежда, че магията щеше да трае дълго.
По старата дъбова дъска пред вратата на пруста подскачаше врабче. Щом видя момчето, то се развика:
— Вижвиж! Вижвиж! Вижте пазача на гъските Нилс! Вижте Палечко! Вижте Нилс Холгерсон Джуджето!
Гъските и кокошките веднага се обърнаха към него и се вдигна страшна врява.
— Кукуригу-у — викаше петелът, — тъй му се пада! Кукуригу-у, той ми дърпаше гребена.
— Кудкудяк! Тъй му се пада! — викаха кокошките безспир. Гъските се бяха струпали накуп, доближили главите си, и се питаха:
— Кой може да е направил това? Кой може да е направил това?
Но най-чудното бе, че момчето разбираше какво си приказваха те. То така се изненада, че застана на стълбата и заслуша. „Сигурно е, защото съм превърнат в джудже — каза си го. — Затова разбирам езика на птиците.“
Не можеше да понася кокошките да злорадствуват. Замери ги с камък и извика:
— Млъкнете, сган такава!
Но беше забравило, че не може вече никого да уплаши. Те се спуснала към него, наобиколиха го и се разкрещяха:
Кудкудя-як, тъй ти се пада! Кудкудя-як, тъй ти се пада!
Момчето се опити да избяга, но кокошките се спуснаха подире му й така се разкрещяха, че едва не го оглушиха. И то надали щеше да успее да се отърве от тях, ако не се бе задала котката. Щом я видяха, кокошките млъкнаха и като че ли забравиха всичко друго, освен да ровят червеи по земята.
Момчето веднага изтича при котката.
— Мила Мацо — каза то, — ти знаеш всички кътчета и дупки из двора. Кажи ми, моля ти се, къде мога да намеря джуджето?
Котката не отговори веднага. Тя седна, зави грациозно опашка около краката си и изгледа момчето. Беше голяма черна котка с бяло па гърдите. Гладката и козина лъщеше на слънцето. Ноктите й бяха прибрани, а очите — съвсем сиви е малка цепнатина в средата. Котката изглеждаше много добродушна.