Сенки

— А те са си точно такива — тъпи, тъпи, тъпи! — Джош се дръпна, обърна гръб на учителката и се запрепъва по безутешно пустия коридор към мъжката тоалетна в срещуположния му край.

Няколко минути по-късно, с измито лице и пресъхнали сълзи, той излезе оттам и въздъхна с облекчение, като видя, че коридорът е пуст. Приближи се до своето шкафче, пъхна вътре чантата си и извади кафявия плик, в който си носеше закуската, понечи да затвори вратата, но му дойде друг акъл и измъкна от чантата екземпляра на «Клетниците», който миналата седмица му бе подарила майка му. Макар и да знаеше, че подвързията не е от естествена кожа, за миг се порадва на позлатените й ръбове, ограждащи шарка с форма на лилии. Беше наясно, че ще обядва сам-самичък, тъй че по-добре да се опита да прочете няколко глави.

В столовата се нареди на опашката, за да си вземе кутия мляко, и безмълвно запристъпва напред.

— Я, кого виждам! — рече на касата Емили Санчес и се усмихна топло, докато чукваше сметката.

— Вече в седми клас, а! Никак няма да се учудя, ако догодина постъпиш направо в някой университет! — Джош само кимна и протегна ръка за рестото. Докато пускаше монетите в шепата му, Емили се наведе към него и прошепна:

— Ако някое от децата те тормози, да ми кажеш, ей! Да знаеш, че не са чак толкоз хитри, за колкото се имат! — Тя съучастнически му намигна, но той не забеляза. С пламнало лице вече бързаше към една празна маса в най-отдалечения ъгъл. Докато си пробиваше път натам, никой не го заговори, но Джош усещаше, че го наблюдават.

Седна с гръб към останалите, твърдо решен да не им обръща внимание, и отвори плика, за да измъкне сандвичите си с фъстъчено масло и сирене — неизменните съставки на обяда му.

— Знам, че ти е писнало — въздишаше майка му, когато й се оплачеше, че обядва все едно и също, — но какво друго можем да си позволим, което и за теб да е полезно все пак!

И така, той ядеше двата сандвича ден след ден, година след година.

Днес обаче, докато ги развиваше в задушната столова, не бе толкова сигурен, че ще успее да ги преглътне. И наистина още първият залък заседна на гърлото му и само голяма глътка мляко успя да го прокара. След това Джош разтвори книгата и скоро бе погълнат от разказа за Жан Валжан, който тъкмо открадваше комплект сребърни свещници от любезния свещеник, приютил го в дома си.

Джош прелистваше страниците една след друга. Очите му препускаха по текста и той потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в разказа, запаметявайки всяка дума. И точно тогава, без каквото и да било предупреждение, книгата бе изтръгната от ръцете му. Сепнат, той вдигна поглед и видя Итън Роудър да му се хили и да размахва книгата над главата си.

— Какво толкова си се зачел, умнико? — Подигравателният глас на Итън сякаш одра ушите му.

Джош бутна стола си назад и се изправи.

— Върни ми я!

— Как ли пък не! — Момчето отстъпи назад, като се кривеше и държеше книгата далеч от ръцете му.

— Я да видим какво ще направиш! Ще викнеш някой даскал, а?

— Не, само ми я върни — рече Джош.