Град от кости

Клеъри открехна вратата на складовото помещение и влезе. В първия момент тя си помисли, че вътре няма никого. През прозорците, които бяха нависоко и с решетки, се процеждаше само шумът от улицата, клаксоните на колите и свистящите спирачки. Помещението миришеше на застояла боя, а подът беше покрит с дебел слой прах, в който имаше следи от стъпки.

Тук няма никой, установи тя, докато се оглеждаше в безпорядъка. В помещението беше хладно, въпреки августовската жега навън. Гърбът й лепнеше от студена пот. Тя пристъпи напред, като се спъна в жиците. Наведе се, за да освободи глезените си от кабелите и чу гласове. Смях на момиче и смъмряне от момче. Когато се изправи, тя ги видя.

Те сякаш бяха изскочили от нищото, ей така, между две премигвания с очи. Там беше момичето с дългата бяла рокля и черната коса, която се разстилаше по гърба й като сноп морски водорасли. С нея бяха и двете момчета — високото с черна като нейната коса и по-ниското, русото, чиято коса блестеше като месинг на мъждивата светлина, процеждаща се през прозореца отгоре. Русият стоеше с ръце в джобовете, с лице към пънкарчето със синята коса, което бе завързано за колоната с нещо приличащо на струна от пиано, ръцете му бяха извити назад, а краката му овързани около глезените. Лицето му беше изопнато от болка и уплаха.

С разтуптяно сърце Клеъри се промъкна зад най-близката бетонна колона и надникна иззад нея. Тя видя как русото момче снове напред-назад със скръстени на гърдите си ръце.

— Виж — каза той. — Само не ми казвай, че с теб няма никой от вашите.

Вашите? Клеъри недоумяваше за какво говори. Сигурно бе станала свидетел на нещо като гангстерска война.

— Не знам за какво говориш — каза момчето със сините коси. Звучеше измъчено, но грубо.

— Той говори за другите демони — рече тъмнокосото момче, което всъщност проговаряше за първи път. — Знаеш какво е това демон, нали?

Момчето, вързано за колоната, извърна лице, устните му се движеха.

— Демони — каза натъртено русият, като изписа с пръст думата във въздуха. — В контекста на религията това са обитатели на ада, слуги на Сатаната, но според Клейвът, това е всеки зъл и отмъстителен дух или сила, чийто произход не е от нашето измерение…

— Достатъчно, Джейс — каза момичето.

— Изабел е права — съгласи се момчето с анорака. — Тук няма нужда от уроци по семантика… или демонология.

Тези са откачили, помисли си Клеъри. Тотално откачили. Демони? Друго измерение? И за какъв ад става въпрос?

Джейс вдигна глава и се усмихна. Имаше нещо свирепо в жеста му, нещо, което напомни на Клеъри за документалните филми по „Дискавъри“, начина, по който големите котки — вдигат главите си и душат въздуха за плячка.