Пеещата галерия
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Скръбните мистерии на брат Ателстан #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пеещата галерия». Краткое содержание книги:
Англия е отново разкъсвана от жестока борба за власт. Лешоядите кръжат над смъртния одър на стария крал Едуард ІІІ, след чиято смърт короната ще увенчае едно десетгодишно дете — бъдещия Ричард ІІ. В предстоящата битка за престола са въвлечени и висши духовници, и благородници, и богати лондонски търговци. Един от тях, сър Томас Спрингал е открит мъртъв скоро след смъртта на краля. Отрова е сложила край на живота му. Разследванията отвеждат двамата спътници от бедняшките бордеи до кралския дворец, въвличат ги в сенките, събиращи се около престола, а жаждата за власт взема нови и нови жертви.
Двамата приятели правят всичко по силите си, за да възтържествува справедливостта, но брат Ателстан е онзи, който успява да смъкне маската на убиеца.
— Горко му на всяко кралство, начело на което застава дете! — прошепна сър Томас и тихо се изсмя. — Но толкова по-добре за мен!
В тази ситуация той щеше да просперира дори повече, тъй като знаеше тайните на регента. Спрингал облиза тлъстите си, червени устни и се взря през мрака към масата, където стоеше безценният му сирийски комплект шах. Сега фигурките бяха осветени от лунната светлина, процеждаща се през прозореца. Да, сър Томас щеше да забогатее още повече и освен това щеше да получи достъп до кралското съкровище. И какъв беше ключът към всичко това? Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми. Ами другият? Битие, глава трета, стих първи. Спрингал се усмихна, обърна се на една страна и се вгледа в разкошно украсените колони на леглото. После се замисли за съпругата си — чудна хубавица с червеникави къдрици, златиста кожа и очи, сини като небето през пролетта. Той обаче жадуваше за нечия друга плът. И така, сър Томас понечи да отметне завивките, но усети, че нещо не е наред. В следващия момент ръката му полетя към гърлото, но вече беше твърде късно. Убийството беше връхлетяло отгоре му.
Глава първа
Брат Ателстан седеше в основата на една каменна колона пред олтара на църквата „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк и отчаяно се взираше в дупката в покрития с червени плочи покрив. После погледът му се отмести към мърлявата дъждовна локва, която блещукаше върху каменния под на около шест стъпки от обутите му в сандали стъпала. Той потри гладко избръснатото си лице и ядно се взря в малкия пергаментов свитък в ръката си.
— Виж какво, Бонавентура — промърмори монахът, — и имай предвид, че го казвам в дух на покорство, така че ако някога изобщо видим игумена тук, няма нужда да повтаряш думите ми пред него, но забележките му за миналото ми са доста жестоки.
Ателстан старателно сгъна парчето пергамент, оформяйки идеален квадрат, и го пъхна в износената кожена кесия на колана си.
— Всеки ден изкупвам греховете си — продължи той. — Най-съвестно спазвам устава на свети Доминик и — както сам знаеш — прекарвам ден и нощ в грижа за душите на енориашите си.
Бог беше свидетел, помисли си Ателстан, потропвайки с крака по каменния под, че не можеше да се оплаче от липса на души за обгрижване. Мърлявите улички, опиканите канавки и бедните колиби в енорията му бяха пълни с клетници, чиито умове и души бяха напълно отровени от бедността, в която живееха. Богаташите, разбира се, не ги беше грижа — те се криеха зад празни думи и фалшиви обещания, но всъщност безразличието им беше толкова голямо, че би накарало дори Ирод да се изчерви. Ателстан огледа празната църква и забеляза мръсните стени и лющещите се колони. Когато погледът му попадна върху стенописа, изобразяващ свети Йоан Кръстител, той се ухили. Ателстан знаеше, че светията е бил обезглавен, но това не се беше случило по време на проповед! Въпреки това някой беше повредил картината, изтривайки както главата на свети Йоан Кръстител, така и тези на захласналите му слушатели.
— Виждал си къщата ми, Бонавентура, и знаеш, че тя не представлява нищо повече от една проста барака с две стаи с варосани стени, дървена врата и прозорец, който не може да се затваря. Конят ми Филомел пък може да е стар и едва да крета, но яде като за последно — той се усмихна. — Разбира се, не искам да обидя присъстващите, но да си призная — едва успявам да го изхраня. Не се оплаквам; просто напомням в какво положение се намираме, така че да мога да обясня на игумена, че бащинската му критика никак не ми е необходима.