Пеещата галерия
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Скръбните мистерии на брат Ателстан #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пеещата галерия». Краткое содержание книги:
Англия е отново разкъсвана от жестока борба за власт. Лешоядите кръжат над смъртния одър на стария крал Едуард ІІІ, след чиято смърт короната ще увенчае едно десетгодишно дете — бъдещия Ричард ІІ. В предстоящата битка за престола са въвлечени и висши духовници, и благородници, и богати лондонски търговци. Един от тях, сър Томас Спрингал е открит мъртъв скоро след смъртта на краля. Отрова е сложила край на живота му. Разследванията отвеждат двамата спътници от бедняшките бордеи до кралския дворец, въвличат ги в сенките, събиращи се около престола, а жаждата за власт взема нови и нови жертви.
Двамата приятели правят всичко по силите си, за да възтържествува справедливостта, но брат Ателстан е онзи, който успява да смъкне маската на убиеца.
— За какво ще ходим в Чийпсайд, сър Джон? — попита монахът.
— Заради сър Томас Спрингал — отвърна Кранстън. — Или по-точно заради покойния сър Томас Спрингал — довчерашен влиятелен търговец и златар, а днес — обикновен труп като онзи там — коронерът посочи към една купчина боклук, представляваща смесица от изпражнения и счупени съдове, върху която лежеше разлагащото се тяло на някакъв крастав плъх.
— Значи е умрял някакъв златар?
— Не е умрял, а е бил убит! Очевидно гражданинът Спрингал не е бил пръв любимец на иконома си Едмънд Брамптън. И така, снощи този Брамптън оставил чаша с отровено вино в спалнята на господаря си. По-късно сър Томас бил открит мъртъв, а Брамптън — обесен на някаква греда на тавана на къщата.
— И сега ние сме се запътили натам, така ли?
— Още не — сопна се Кранстън. — Първо трябва да се видим с върховния съдия Фортескю, който ни повика в дома си на Касъл Ярд.
Ателстан затвори очи. Съдия Фортескю беше един от хората, които най-малко му се искаше да вижда. Той беше могъщ царедворец и корумпиран служител, който вземаше подкупи и на свой ред вършеше услуги на по-влиятелните от себе си. Сред дребните престъпници в Съдърк пък си беше спечелил славата на безмилостен съдия.
— И така — весело прекъсна мислите на спътника си Кранстън, — първо ще се срещнем с Фортескю, а после ще отидем да разследваме онова убийство в Чийпсайд. Ама че работа! Търговец, убит от иконома си! Иконом, обесил се на таванските греди! Тц, тц, тц! Накъде отива светът, а?
— Един Господ знае — отвърна Ателстан. — Щом коронерите пият, пърдят и правят язвителни забележки за свещениците и търговците…
Сър Джон се засмя, доближи коня си до този на Ателстан и дружески потупа монаха по гърба.
— Харесваш ми, братко — изрева той. — Един Господ знае защо орденът ти те е заточил в Съдърк и ти е наредил да станеш мой секретар!
Ателстан не отговори. Двамата с коронера бяха водили този разговор и преди, при което сър Джон се беше опитал да изкопчи нещо от него, но монахът беше възприел отбранителна позиция. „Някой ден ще ти кажа цялата истина — реши в себе си Ателстан. — Макар че ти може би вече я знаеш…“
— Да не би да са те пратили тук, за да изкупиш греховете си? — попита Кранстън.
— Любопитството би могло да бъде тежък грях, сър Джон.
Коронерът отново се засмя и умело насочи разговора към други теми.
Двамата спътници продължиха да яздят по тесните, зловонни улички, следвайки реката към Лондонския мост и проправяйки си път през пазарните площади, където къщите се издигаха толкова нависоко, че закриваха изгряващото слънце. Колкото повече се приближаваха до моста, толкова по-често започнаха да срещат разни надути велможи, облечени в коприна и кожи, вдигнали високо глави и яхнали буйни коне с подковани копита — горди, високомерни и жестоки мъже, много подобни на соколите, които носеха. Ателстан внимателно заоглежда минувачите. Жените на големците с изскубаните си вежди и напудрени лица не бяха по-различни от съпрузите си. Техните закръглени тела бяха облечени в тънък лен и златоткан брокат, а главите им — покрити с разкошни воали. Само на една крачка разстояние от тях някаква бледа и изпосталяла жена се вайкаше над умиращата си рожба и се молеше за коричка хляб. Сърцето на монаха се сви от жал. Господ трябваше да стори нещо, помисли си той. Например да изпрати огън, който да изпепели всичко това, или пък водач, който да накара бедняците да се вдигнат в своя защита. Ателстан прехапа устни. Ако си позволеше да проповядва истинските си мисли, най-вероятно щяха да го обвинят в подстрекателство към бунт, а игуменът му го беше накарал да се закълне, че ще си мълчи и ще служи, без да се оплаква.
На входа към моста на Кранстън и Ателстан им се наложи да поспрат, тъй като много хора се готвеха да прекосят реката, за да стигнат до северната част на града, привлекателна с големия пазар и множеството дюкянчета в Чийпсайд. Докато чакаха, монахът си нахлупи качулката и запуши нос — вонята, идваща от открития канал, пълен с изпражнения от близките домакинства, боклуци от бояджийниците и перачниците и късове развалено месо, беше направо нетърпима. От паянтовите сергии на кожарите и кожухарите пък се носеше тежката миризма на катран. Кранстън смушка спътника си и посочи към трупа на някаква свиня, над който се водеше дискусия от какво точно е умряло животното. Наоколо се мотаеха и двама съдебни пристави в раирани одежди, които се опитваха да разберат дали в района има сводници и проститутки, които да арестуват.