Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Животът влезе в нормално русло, Андрей завърши гимназия и беше приет в технологичния институт, известно време поработи в държавно предприятие, после приятели го съблазниха с работа в частна фирма, където неговите знания и способности се оказаха много необходими, след това се намери по-сериозна фирма, сетне — още по-сериозна, и накрая — Москва. А сега, през 2004 година, трийсетгодишният Андрей Константинович Мусатов трябваше да замине за САЩ на стаж и като се върне, да оглави многомилионен проект. И съвършено неочаквано в неговия безоблачен живот се намеси биологичният му баща. И къде да го търси сега?
Преди трийсет години родителите на Олег Петрович Личко живееха в малкия град Черемисино. Ксения Георгиевна не бе сгрешила, той наистина се намираше в Курска област. В малък град не е трудно да намериш човек, стига този човек наистина да съществува. Андрей реши да тръгне по най-простия път и започна издирването от местния милиционерски участък, а по-точно — от паспортната служба. Запаси се с кутия скъпи бонбони и бутилка хубаво уиски: човек никога не знае на кого ще попадне — на мъж или на жена.
В действие влязоха бонбоните.
— Личко ли? — Дамата на средна възраст с блузка с къдрички любопитно погледна Мусатов. — Да, те живееха тук.
Андрей забеляза, че дамата от паспортната служба нито за миг не се замисли, преди да отговори. Значи Личко бяха известни хора в този градец.
— Живееха значи? — попита той. — А къде се намират сега?
— Умряха. И двамата. Когато синът им влезе в затвора, отначало Любов Василевна се поболя, а после и Пьотър Александрович постепенно тръгна на зле. А вие защо ги търсите? Роднина ли сте им? За наследство ли ще претендирате?
— А има ли за какво да претендирам? — усмихна се Андрей. — Да не би да са оставили несметни богатства?
— Ще ви разочаровам. Нищо не са оставили. Дори къщата им изгоря. Представяте ли си? Пет-шест дни след погребението на Пьотър Александрович. Иди после, че не вярвай в съдбата!
— Не ви разбрах, извинете…
— Ами това ви казвам: сякаш там, горе — неопределено посочи с пръст тавана тя, — не са искали да остане нищо от това семейство. Първо вкарват сина в лудница, после майката умира, после и синът, сетне бащата, а накрая и къщата изгаря. Край. На земята не останаха никакви следи от този род.
„Да бе — помисли си Андрей, — не са останали. Ами синът на Олег Петрович, тоест аз? Да не би всички да са забравили за мен? Впрочем това може да е и за добро. Между другото, по всичко личи, че в града не са обичали семейство Личко… Значи и синът им е умрял“.
— Всъщност аз търся тъкмо Олег Петрович. Някога са служили заедно с баща ми и той ме помоли да го потърся, да видя как е, що е… — започна да лъже Мусатов.
— Ами няма защо да го търсите, умря преди дванайсетина години, че и повече.
— Тук, в Черемисино ли?
— Не, какво говорите, разбира се, че не. В лудницата. Родителите му получиха официално съобщение. Тоест Любов Василевна не доживя да го получи, а Пьотър Александрович след това се стопи буквално за броени месеци. Още не се беше съвзел от смъртта на жена си, а ето че и синът… С една дума, и на врага си да не пожелаеш такава участ.
— Къде е погребан Олег Петрович? Тук ли?
— Не, не са докарвали тялото му, определено. Сигурно пак там, в лудницата. Тоест не в самата лудница, разбира се, а на местните гробища. Макар че и това не се знае.
— Но защо? — учуди се Мусатов.
— Ами нали знаете как работи нашата поща? Когато Пьотър Александрович получи известието, Олег вече от два месеца бил умрял. Кой ще държи труп два месеца? Сигурно са го дали в моргата на някое медицинско училище или институт, за да се обучават студентите.
Андрей потрепери вътрешно. Нищо не е останало от биологичния му баща, дори гроб. Но поне смъртен акт трябва да е останал?
— Да си спомняте дали на погребението на Пьотър Александрович дойдоха роднини?
— Абе какви ти роднини! — Дамата махна с ръка и наведнъж се сепна: — Ама вие защо се интересувате? Нали търсите Олег, а питате за роднини.
— Ами помислих, че може да са останали някакви снимки, бих ги занесъл на баща си.
— Че то всичко изгоря, нали ви казах!
— Но ако са идвали роднини, може още преди пожара да са взели някои вещи, албуми със снимки, документи, нещо за спомен. Разбирате ли?