Никога не казвай никога
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-81-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не казвай никога». Краткое содержание книги:
Оскар Уайлд
Прекрасният ми живот е бил лъжа.
Вече не мога да направя нищо, за да открия истината.
До неотдавна имах всичко, за което може да мечтае едно момиче: забавни приятели, страхотно гадже, любящо семейство. Но никой от тях не знае, че ме няма — че съм мъртва. За да разкрие убийството ми, моята отдавна изгубена сестра-близначка Ема зае моето място. Тя спи в моята стая, облича моите дрехи и нарича родителите ми мамо и татко.
А моят убиец я наблюдава — следи всяко нейно движение.
Спомням си твърде малко от своя живот — само смътни картини, случайни проблясъци, неясен полъх от отвъд. Всичко, което е по силите ми сега е само да следвам Ема в опитите й да разкрие загадката на моето изчезване. Но колкото по-дълбоко копае тя, толкова повече заподозрени изскачат от мрака. Излиза, че аз и моите приятели сме играли опасни игрички — игри, които съсипват човешки съдби. Всеки би могъл да търси отмъщение… всеки би могъл да иска аз — а сега и Ема — да платим с живота си.
От Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“. Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
Кожата й пламна от твърде голямото напрежение. Ема бутна стола си назад и той се отмести със стържене.
— Веднага се връщам — каза тя и се измъкна вдървено през двойната врата, която водеше към тоалетната.
Озова се в празна стая, изпълнена с огледала, плюш, кожени дивани с цвят на коняк и плетен панер, в който имаше лак за коса „Нексъс“, тампони и малки бутилки антибактериален гел. Във въздуха ухаеше на парфюм, а от стерео колоните се носеше класическа музика.
Ема се отпусна в стола пред една от тоалетните масички и се загледа в отражението си в огледалото. В нея се взираше овално лице, обрамчено от вълниста коса с цвят охра и очи, които на определена светлина изглеждаха синьо-лилави, а на друга — морскосини. Същото лице като на момичето, чийто образ се усмихваше щастливо от семейните портрети във фоайето на дома Мърсър, същото момиче, чиито дрехи дразнеха кожата на Ема, сякаш тялото й усещаше, че мястото му не е в тях.
А на врата на Ема висеше сребърният медальон на Сътън — същият, с който убиецът се бе опитал да я удуши в кухнята на Шарлът, същият, за който Ема бе сигурна, че Сътън е носила, когато е била убита. Всеки път, когато докосваше гладката сребърна повърхност или забелязваше проблясъка му в огледалото, той й напомняше, че всичко това, колкото й да я караше да се чувства неудобно, бе необходимо, за да открие убиеца на сестра си.
Вратата се отвори и в помещението нахлуха шумовете от трапезарията. Ема се обърна и видя да влиза русо момиче с розова тениска с логото на клуба.
— Ъъъ, ти ли си Сътън Мърсър?
Ема кимна.
Момичето бръкна в джоба на панталонките си.
— Един човек остави това за теб. — Тя й подаде синя картонена кутийка от Тифани. На мъничкото етикетче върху капака пишеше: За Сътън.
Ема гледаше кутийката, страхувайки се да я докосне.
— От кого е?
Момичето сви рамене.
— Един куриер го остави преди малко на рецепцията. Приятелките ти казаха, че си тук.
Ема колебливо взе кутията, а момичето се обърна и излезе през вратата. Капакът се отвори с лекота, разкривайки кадифена кутийка за бижу. През ума й минаха хиляди предположения. Една малка, изпълнена с надежда част от нея се надяваше, че е от Итън. Или пък от Гарет, който се опитваше да си я върне.
Кутийката се отвори със скърцане. Вътре имаше блестящ сребърен амулет с формата на локомотив.
Ема го погали с пръсти. От скритата кадифена торбичка под капака се подаде къс хартия. Тя измъкна мъничко хартиено руло, което се оказа бележка, написана с печатни букви.
ДРУГИТЕ МОЖЕ И ДА НЕ ИСКАТ ДА СИ СПОМНЯТ НОМЕРА С ВЛАКА, НО АЗ ЩЕ ГО ПОМНЯ ВИНАГИ! БЛАГОДАРЯ!
Ема пъхна бележката обратно в кутията и я затвори. Номерът с влака. Предишната нощ в стаята на Лоръл тя беше прегледала поне петдесет шеги от „Играта на лъжи“. Никоя от тях нямаше нищо общо с влак.
Амулетът се отпечата в съзнанието ми и изведнъж ми проблесна нещо. Влакова свирка, която свисти в далечината. Писък и приближаващи се светлини. Беше ли… бяхме ли…?
Но споменът избледня също тъй бързо, както се беше появил.
2.
От местопрестъплението, Тусон
Итън Ландри отвори вратата на телената ограда около градския тенискорт и излезе на игрището. Ема го гледаше как приближава бавно към нея с отпуснати рамене, пъхнал ръце в джобовете си. Макар вече да минаваше десет часа, лунната светлина беше достатъчна, за да се видят раздърпаните му дънки, оръфаните маратонки и рошавата тъмна коса, която се къдреше сладко на масури покрай яката на морскосинята му тениска. По тревата зад него се влачеше едната му незавързана връзка за обувка.
— Нещо против лампите да си останат угасени? — Итън махна с ръка към задвижвания с монети апарат, който включваше осветлението на корта.
Ема кимна, усещайки как стомахът й се свива. Двамата с Итън, на тъмно, въобще не й прозвуча зле.
— Та какъв е този номер с влака? — попита той, имайки предвид есемеса, който Ема му беше пратила няколко часа по-рано, канейки го да се присъедини към нея на корта. Той се беше превърнал в тяхното място за срещи.
Ема му подаде сребърния амулет.
— Някой го остави за Сътън в кънтри клуба. Имаше и бележка. — Докато четеше бележката, тя усети как я побиват студени тръпки. В далечината избръмча мотор.