Където злото властва

Приключил с писането, той бе получил мястото на преподавател в католическото училище в Ричмънд, Вирджиния, но учениците му го бяха довършили. След това бе сменил още няколко работи и, най-накрая, се бе установил в музея. Скоро след това го бе напуснала жена му и оттогава седеше така тук, в прашния кабинет, който чистеха само веднъж седмично, като само миеха пода. Бе обкръжен от стари книги. Най-често Бонд просто гледаше през прозореца. Понякога валеше дъжд, друг път грееше слънце и тогава в стаичката му настъпваше непоносима жега. Сигурно нещо в климатика се бе повредило. Системата работеше лошо, но той не правеше почти нищо, за да си изясни в какво се състоеше повредата. За себе си бе решил отдавна, че всичко ще свърши точно така. А сега... Сега най-сетне му се бе паднало да направи нещо важно. Един вид безплатен билет за още едно пътуване с влака.

Преди Ефраим Бонд знаеше за Норвегия само това, че там имаше градче, което се казва Хортен, и в това градче на края на света през 70-те години се е провеждал ежегодно рокфестивал. На този фестивал - приблизително през 1978-ма - веднъж се явил премръзналият Боб Марли и изпял своите тропически горещи и жални песни. Било през един от онези ветровити и влажни дни, които били обичайни през лятото в Норвегия. Опитвайки се да си представи този ден, той си представяше късната есен във Вирджиния и сутринта, в която въздухът по изключение е прозрачен и по лицето ти се стичат студени дъждовни капки.

Бе запознат с особеностите на дъждовното време в Хортен, защото някога се бе поувлякъл малко по Боб Марли. Увлечението му се бе оказало доста силно, защото дори бе прочел разни неща за този певец. В едно от интервютата си за някакво списание великият певец на регето, доколкото си спомняше Бонд, се бе оплаквал от времето и студа по средата на лятото. Не можеше да си спомни дали бяха писали някъде другаде за този концерт в Хортен освен това единствено оплакване от климатичните условия в списанието, чието име не можеше да си спомни по никакъв начин. Разбира се, не бе чел нищо от написаното за това събитие на норвежки.

Веднъж бе разговарял с един посетител. Това бе по времето, когато все още бе общувал с посетителите и бе оценявал работата си в музея като стъпка в правилната посока, а не като крайна спирка на кариерата и живота си. Събеседникът му се бе оказал норвежец. Той не се бе интересувал особено от музея, а бе доведен в него от съпругата си - интелигентна, красива и общителна жена. Със сигурност не бе останала с него през целия си живот. Та този норвежец бе присъствал на концерта и бе казал, че организация, наричаща себе си „Червена младеж” или нещо от този род, била разпространявала листовки с обвинения по адрес на Боб Марли, който, изглежда, бил изменил на идеалите на класовата борба. Струвало им се, че последният за онзи момент албум - би трябвало да е „Кауа” - бил лишен от революционен патос и третият най-велик в света герой се е продал. Само че младите борци срещу системата не са знаели, че Боб Марли е изпълнявал по-голямата част от парчетата, влезли в албума, вече от десетина години. В песните си Марли винаги се бе разкъсвал между бунта и примирението.