Да извадим „Титаник“
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да извадим „Титаник“». Краткое содержание книги:
— Мога само да опитам.
— Тогава опитайте! — процеди през зъби пътникът. — И без хитрувания. През целия път ще вървя след вас. Една неразумна стъпка, и ще разполовя гръбнака ви.
Мъжът незабележимо пъхна пистолета в джоба на сакото си и през него заби цевта в гърба на офицера. Двамата минаха безпрепятствено през тълпите от хора, които започнаха да се струпват на лодъчната палуба. Това вече не беше същият кораб. Нямаше ги смехът и веселието, нямаше го класовото разделение; всеобхватният плен на страха бе съюзил и бедни, и богати. Единствено стюардите се усмихваха и казваха по някоя дума, докато раздаваха призрачнобелите животозащитни облекла.
Във въздуха се извисиха сигнални ракети за помощ, но те изглеждаха тъй малки и безполезни под потискащата тъма; никой, освен пътниците на борда на обречения кораб не можеше да види техния взрив от бели искри. Това беше някакъв свръхестествен фон на сърцераздирателните сбогувания, на насиления израз на надежда в очите на мъжете, които нежно повдигаха съпругите и децата си, за да ги настанят в спасителните лодки. Зловещата нереалност на гледката се подсили още повече, когато на палубата се събра и осемчленният оркестър на кораба, чиито инструменти бяха в пълно несъответствие с белезникавите спасителни жилетки. Музикантите засвириха рагтайм от Ървинг Бърлин.
Смушкан от пистолета, младият офицер заслиза по централното стълбище, проправяйки път сред потока от хора, устремени нагоре към спасителните лодки. Наклонът към носа на кораба ставаше все по-стръмен. Двамата мъже едва запазваха равновесие по стъпалата. На палуба Б те се качиха в асансьора и натиснаха бутона за долната палуба Г.
Младият офицер се обърна и огледа лицето на пътника, чието странно хрумване го държеше още по-здраво в прегръдката на сигурната смърт. Видя плътно стиснати устни и очи, застинали в блуждаещ израз. За известно време двамата впиха погледи един в друг.
— Не се безпокойте…
— Бигалоу, господине.
— Не се безпокойте, Бигалоу, ще успеете да се върнете горе, преди корабът да е потънал.
— Кое отделение на товарния трюм ви интересува?
— Трезорът в товарен трюм номер едно, палуба Ж.
— Палуба Ж положително е вече под водата.
— Ще го установим, когато стигнем там, нали?
Вратата на асансьора се отвори и пътникът направи знак с оръжието си в джоба да слизат. Двамата отново си запробиваха път сред тълпата.
Бигалоу свали спасителния си пояс и тичешком заобиколи стълбата, водеща към палуба З. Спря там, погледна надолу и видя как водата неотстъпчиво пъпли нагоре по стълбата. Няколко от лампичките, залети от студената зелена вода, продължаваха да светят с призрачна, размазана светлина.
— Няма никакъв смисъл. Сам можете да се убедите.
— Възможно ли е да минем от другаде?
— Херметическите врати бяха затворени веднага след удара. Освен да опитаме по някоя от аварийните стълби.
— Тогава да вървим.
Обиколният път се спускаше рязко надолу през безкрайни стоманени лабиринти от коридори и тунели със стъпала. Най-сетне Бигалоу спря, повдигна един кръгъл капак на люк и надникна през тесния отвор. За негова голяма изненада водата върху товарната палуба беше дълбока само четири педи.
— Никаква надежда — излъга той. — Цялата палуба е залята.
Пътникът грубо го избута, за да се увери сам.
— За мен е достатъчно суха — бавно рече той, после посочи с пистолета към люка. — Продължаваме.
Мъжете зашляпаха през водата към корабния трезор. Над тях електрическите крушки в трюма още светеха и мъждивите им лъчи проблясваха в никелираните повърхности на застопореното върху пода огромно Рено.
На няколко пъти двамата се препъваха и падаха в ледената вода. Вкочанясали от студ и залитайки като пияни, най-сетне стигнаха до трезора. Помещението представляваше куб с размери два и петдесет на два и петдесет метра, разположен в средата на товарното отделение. Стените му бяха изградени от белфастка стомана, дебела трийсет сантиметра.
Пътникът извади от джоба на жилетката си ключ и го пъхна в ключалката. Бравата беше нова и стегната, но след няколко опита резето шумно щракна. Мъжът бутна тежката врата и влезе в трезора. После се обърна и за първи път се усмихна.
— Благодаря ви за помощта, Бигалоу. Вече може да се качвате горе. Все още имате време.
Бигалоу го погледна с изумление.