Да извадим „Титаник“

— Сериозно ли е?

— Не вярвам, господине. Дори и да се е появила някъде пробойна, помпите ще си свършат работата.

Изведнъж от газоотводните тръбопроводи се разнесе оглушителен шум, наподобяващ грохота на сто локомотива, разминаващи се в тунел. Макар да бе притиснал с длани ушите си, пътникът отгатна причината. От дългия си опит с машинарии разбра, че околовръстните клапани бълват излишната пара от празния ход на буталните двигатели. Пронизителното свистене попречи на по-нататъшния му разговор с корабния домакин. Той се обърна и видя, че и други членове на екипажа наизлязоха на лодъчната палуба. Неописуем страх преряза стомаха му, когато ги видя как започват да свалят калъфите на спасителните лодки и да освобождават въжетата за спускането им по лодбалките.

Близо час докато екотът от газоотводните тръбопроводи постепенно замря в нощта, той не помръдна от мястото си. Стиснал здраво парапета, забравил за студа, мъжът почти не обърна внимание на малките групи пътници, които бяха почнали да сноват по палубата в някакъв странен, безмълвен хаос.

Към мъжа се приближи един от младшите офицери. Беше млад — малко над двайсет години; лицето му имаше характерната за британците млечнобяла кожа и характерния за британците израз на досада от всичко. Той застана до хванатия за парапета пътник и го потупа по рамото.

— Извинете, господине. Трябва да си сложите спасителната жилетка.

Мъжът бавно се обърна и втренчи поглед в него.

— Ще потънем, нали? — попита той с хриплив глас.

Офицерът се поколеба за миг, после кимна.

— Корабът се пълни с вода по-бързо, отколкото могат да смогнат помпите.

— С колко време разполагаме?

— Трудно е да се каже. Може би с час, ако дотогава водата не залее котлите.

— Какво стана? Наблизо нямаше никакъв кораб. В какво се блъснахме?

— В айсберг. Разцепи корпуса. Такъв лош късмет!

Пътникът тъй силно сграбчи ръката на офицера, че младежът изтръпна от болка.

— Трябва да сляза в товарния трюм.

— Едва ли ще е възможно, господине. Пощенското отделение на палуба Е е наводнено и багажът в трюма вече плува.

— Трябва да ме заведете дотам.

Офицерът опита да освободи ръката си, но пръстите на мъжа я стискаха като в менгеме.

— Невъзможно е! Имам нареждане да се погрижа за спасителните лодки на десния борд.

— Това може да стори и някой друг офицер — отвърна глухо пътникът. — А вие ще ми покажете пътя до товарния трюм.

Едва тогава офицерът забеляза две обезпокоителни неща. Първо, изкривения, налудничав израз, изписан по лицето на пътника, после — дулото на пистолет, който се притисна в слабините му.

— Правете каквото ви казвам — озъби се мъжът, — ако искате да дочакате внуци.

Офицерът се бе вторачил като онемял в оръжието и най-накрая вдигна поглед. Изведнъж почувства, че му прилошава. Нямаше място за спор или съпротива. Зачервените очи, които бълваха огън в неговите, бълваха огън от дълбините на безумието.