Гилдията на магьосниците

– Така е, но успяваме да се справим.

– И как? – попита Сери.

– Поправяме обувки и дрехи.

Херин кимна.

– Значи затова не сме те виждали толкова време.

Сония се усмихна. „Затова, а и защото Джона предпочита да

ме държи далеч от твоята банда”. Леля й не одобряваше Херин и приятелите му. Никак даже...

– Не ми звучиш твърде въодушевено – промърмори Сери.

Тя го погледна и забеляза, че макар да не беше пораснал много на ръст, лицето му беше изгубило момчешките си черти. Той беше облечен с ново манто, което, съдейки по всичко, е трябвало да бъде подкъсявано, но след това не е било подгънато и сега от него стърчаха конци. В джобовете и пришитите в реверите кесийки най-вероятно се криеше цяла колекция от шперцове, ножове и всякакви дреболии. Тя винаги се беше чудела с какво ще се захване Сери, когато излезе от възрастта на джебчийството и разбиването на ключалки.

– По-безопасно е, отколкото докато се движех с вас – каза му тя.

Сери присви очи.

– Говориш също като Джона.

Някога Сония щеше да се обиди от думите му. Сега просто се усмихна.

– Думите на Джона ни измъкнаха от копторите.

– И така – прекъсна ги Херин, – щом имаш стая в бараките, какво търсиш тук?

Сония се намръщи и погледът й помрачня.

– Кралят изселва хората от бараките – каза му тя. – Казва, че не иска толкова много хора да живеят в една сграда – не било хигиенично. Стражите дойдоха тази сутрин и ни изхвърлиха на улицата.

Херин се намръщи и изруга. Когато погледна към Сери, тя забеляза, че подигравателните искрици са изчезнали от очите му. Тя отмести поглед и благодари мислено на приятелите си, но така или иначе й беше тежко. Само с една дума от двореца и само за една утрин им беше отнето всичко, което тя, леля й и чичо й бяха постигнали с толкова много труд. Не успяха дори да осъзнаят какво става и едва успели да съберат вещите си, се озоваха на улицата.

– А къде са сега Джона и Ранел? – попита Херин.

– Изпратиха ме напред, за да проверя дали няма свободна стая на старото място.

Сери я погледна право в очите.

– Ако не намерите нищо, обади ми се.

Тя му кимна.

– Благодаря.

Тълпата постепенно се стичаше от улиците към широкия Северен площад. Тук всяка седмица се провеждаше местният пазар. Двете с леля й редовно го посещаваха – поне досега го бяха посещавали.

На площада се бяха събрали няколкостотин души. Повечето продължаваха към Северната порта, през която се излизаше от града, други се мотаеха наоколо с надеждата да открият близките си, преди отново да се потопят в обърканите улици на бедняшките квартали, а трети отказваха да помръднат от местата си и чакаха да бъдат прогонени насила.

Сери и Херин се спряха до фонтана в центъра на площада. От водата се издигаше статуя на крал Калпол. Отдавна починалият монарх почти беше навършил четирийсет, когато се разправи с бандите от планински разбойници, но тук беше представен като съвсем млад мъж, стиснал в дясната си ръка прочутия си, инкрустиран със скъпоценни камъни меч, а в лявата – също така богато украсен бокал.