Бурята

По-рано същата вечер, преди стълкновението си с Косач Брамс, Роуан бе стоял пред огледалото в банята на малък апартамент в обикновена сграда на невпечатляваща улица и бе играл същата игра, както всеки път преди среща с корумпиран Косач. Беше ритуал, който сам по себе си притежаваше мощ, граничеща с мистичното.

— Кой съм аз? — попита той отражението си.

Трябваше да попита, защото знаеше, че вече не е Роуан Дамиш — не само защото на фалшивата му лична карта пишеше Роналд Даниълс, а защото момчето, което бе някога, умря от тъжна и болезнена смърт по време на стажуването си. Детето у него бе успешно умъртвено. Дали някой оплака това дете? — питаше се той.

Купил бе фалшивата лична карта от неприемлив, който специализираше в тези неща.

— Несъществуваща самоличност е — обясни му мъжът, — но има прозорче в подсъзнанието, така че може да залъже Бурята да я помисли за истинска.

Роуан не му повярва, от опит знаеше, че Бурята не може да бъде залъгана. Тя само се преструваше на заблудена — като възрастен, който си играе на криеница с детенце. Ала хукнеше ли детенцето на улица с натоварено движение, театърът приключваше. И тъй като Роуан бе наясно, че ще се впусне в опасност, много по-голяма от уличното движение, тревожеше се да не би Бурята да отхвърли фалшивата му самоличност и да го сграбчи за врата отзад, та да го защити от самия него. Само че Бурята никога не се намеси. Той се питаше защо, но не искаше да урочаса късмета си с твърде много разсъждения. Бурята си имаше сериозни основания за всяко свое действие или бездействие.

— Кой съм аз? — попита отново той.

Огледалото показваше осемнайсетгодишен, на милиметри отсам прага на зрелостта, с тъмна късо подстригана коса. Не чак толкова къса, та да се вижда скалпът му като някакъв род изявление, но достатъчно къса, та да допусне всякакви евентуални възможности. Можеше да я остави да израсте за всяка прическа, която си избереше. Да бъде, който иска да е. Не беше ли това най-големият плюс на перфектния свят? Че нямаше граници за самоосъществяването на личността. Всеки в света можеше да е всичко, което си въобрази. Жалко, че въображението бе атрофирало. За повечето хора то бе отживелица без никакви функции — нещо като апендикса, отстранен от човешкия геном преди повече от сто години. Дали на хората им липсваха буйните полети на фантазията през безкрайния им, лишен от вдъхновение живот? — чудеше се Роуан. Липсваше ли им апендиксът?

Младежът в огледалото бе имал интересен живот обаче. И физика, достойна за възхищение. Не беше вече непохватният длъгнест хлапак, започнал стажа си преди близо две години с наивната надежда, че може да не е толкова зле.