За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Не мърдай – изръмжава той и бавно започва да върти глава. Мамник продължава да се вайка отвисоко и усещам, че писъците му не са от изблик на радост.
– Какво става? – питам и се мъча да зърна проскубаното пиле.
Куцалан облизва носа си и ме поглежда.
– Мини – казва той. – Цялото поле е в мини.
– ‘Бах му мамата – от сърце възкликвам. – Много ли са?
– Мамник разправя, че е цялата дъга чак до баирите.
Сядам на земята и се замислям. Ако тръгнем да се връщаме и да заобикаляме баирите, отиде още един ден, че и цяла нощ. А от другата страна сигурно е пълно със СБУ-та. С едно се справихме, ама няколко ще ни видят сметката и ще ни направят на пуканки. Тю, да му се не види. Дали пък няма някой сапьор от моите хора? Поглеждам с надежда Куцалан. Той, дето се вика, ме разбира от половин мисъл.
– Близнаците може и да се опитат да ги обезвредят, но не е сигурно дали ще успеят.
– Вила не може ли да вдигне вихрушка и да ни пренесе от другата страна на полето?
Вълкът се замисля, сякаш говори с Вила, после клати глава.
– Няма да стане. През деня не е много в силата си. Пренесе ли ни, губим наметалото. Освен това моментално ще привлечем вниманието.
Мамник изведнъж засилва пискането си и го фалцира до невъзможност.
– Какво става пък сега?
Дали ми се струва, или Куцалан пребледнява? Пребледнял вълк е още по-идиотско от говорещ.
– Мините са мобилни. Започнало е раздвижване. Готвят ни нещо като обръч.
Това вече ме стресва.
– Самостоятелни ли са, или са с общо насочване?
Мамник пищи, а Куцалан превежда:
– На групи по пет, с една насочваща. На принципа на 5+1.
Ай, да му се не види. Няма време да ровя с Q-пушката за обезвреждащ софтуер. И ако са сто петици…? Май ще се връщаме.
– За вас опасни ли са? – питам Куцалан, който не спира да души въздуха.
– Не че са опасни, ама не са и здравословни.
Браво бе, мобилна мина петица, дето може да вдигне във въздуха танк, а той разправя, че не била здравословна. Хрема ли ще го хване, или ще се сецне?
– Изнасяй се назад – командвам и се обръщам кръгом.
Не успявам да направя и крачка. Куцалан леко се пресяга с лапата си, същата оная, дето е голяма като каскет, и ме перва под колената. Краката ми се подгъват и се срутвам на земята.
– Луд ли си… – виквам, но Куцалан ме е натиснал със стокилограмовата си маса и дъхти в ухото ми.
– Това са мобилни мини – ръмжи той и розовият парцал, дето виси от устата му, леко докосва ухото ми. – Вече са ни обградили. Най-добре е да не мърдаш. Ще викна Вила да ни измъкне.
Изпълнявам нареждането му, забивам нос в земята и не смея да шавна. Да ти се не видят и мините. Как пък са оцелели толкова години? Как някой пастир или разсеян циганин не ги е активирал, та да си свършат работата и да освободят полето? Ами ако бяха дошли някои мирни селяни да засяват полето със зелки? Тогава умните мини щяха да им направят реколтата на зелев сок. Идва селянинът да бере зеле и какво да види: вместо чинно наредени зелки – мини. За една нощ зелето се сменило с мини. Ама за чий са му мините на селянина? Не стават за туршия, нито за салата зеле с моркови. За свинско със зеле пък съвсем не стават. Да не говорим за капама, зелеви сърми и зелник.
Усещам как земята пред мен леко се надига. Твърда като генно модифицирана стомана пръст се напуква с неохота. Пукнатините се увеличават със скърцане. Куцалан е легнал целият върху мен, сякаш се опитва да ме закрие като с щит, диша тежко и влажно в ухото ми. Какво се мотае тая Вила, та не ни вдигне оттук? Пръстта пред мен вече се е разпиляла като след дълбока оран.
Някъде между буците сива сгур надникват сегментните пипала на мините. Затварям очи и благославям създателите им. Тежко ми е на душата, тежко ми е на гърба със стокилограмото чудовище отгоре ми, бузата ми се е смачкала в каменната земя и сигурно цялата е в кръв. Тежък е животът. Тежко, тежко, вино дайте…
Мамник вряска, та се къса, усещам как Вила завихря въздуха около нас, как вдига тежки вихрушки и сбира ветровете. Дано само да не са радиоактивни. Късно е, либе. Стотици сегментни пипала са щръкнали като млади зелки и всеки момент ще изпълнят върховното предназначение на живота си – да се възвисят яко дим.
Става ми леко. Ето, това е краят и поне няма да мисля повече за разни неща. Леко ми е на душата, леко ми е и на гърба, защото Куцалан е станал и сега черната му опашка се мотае пред носа ми.
– Какво става? – питам, без да отлепям буза от буците под лицето ми. Всъщност не съм сигурен дали и питам, но Куцалан ме разбира.