За спасяването на света

Намотавам Q-пушката на кръста си и потеглям към баирите. Весело и радостно ми е на душата. Като на помилван смъртник, свален в последния момент от ешафода. Куцалан ме гледа угрижен. Разбира какво си мисля и сигурно с нещо не е съгласен, но мълчи. Ама така си е. Мините ме взеха за хилав мърльо, мотащ се по света с подутото си от глад куче, и ме оставиха на мира. Досега някой да е чул за някой хилав мърльо с подуто от глад куче да е направил нещо опасно? Не. И мините не са чули. Какво ще ми се мръщи Куцалан. Я по-добре да вземе да си викне Самовилата и ония двамата, близнаците, дето се чудят къде да се скрият да спят.

Вила се появява отнякъде, с дълга бяла дреха почти до земята. Косите ù се пилеят около нея като лъскав черен водопад. Нея пък за какво ли я мислят мините? И дали изобщо я усещат? Не смея да я погледна от толкова близо, щото депресията не ми мърда, само крадешком мятам по един поглед с бялото на окото си.

От другата ми страна цъфнаха и близнаците. И те са едни неясни купчини от космалаци и висши енергии. Таласъми ли са, караконджули ли са, върколаци ли са? Не е много ясно. От целия им образ най-ясни са дългите костеливи пръсти, които перкат насам-натам. От тях мятат някакви енергии, с които могат да обърнат на пепел всяка машина. В близък бой са безпощадни, стига да не ги омотаят в полето на Тренчт – единственото противодействие срещу тези същества, разработено, доколкото знам, въз основа на катран. Влачат някакви енергии от катрана, та да спират тия неземни сили. Дано в града да не ни изненадат с такава машина на Тренчт, че става лошо. Близнаците сякаш се полюшват над земята. Чакат Куцалан да им каже какво да правят. Той им е водачът, той им е командирът. Иначе аз съм водач на отряда. Официално поне.

– Да тръгваме – казвам високо, макар че май само вълкът ме разбира. – Трябва да стигнем до предградията, там ще преспим и сутринта тръгваме към къщата.

Вила обръща към мен глава и миг преди страхливо да извърна своята, мярвам бледото ù мраморно лице. Струва ми се, че по него играе усмивка. Дали разбира какво говоря? Изкушавам се да я погледна, но Куцалан вече се е разпоредил и таласъмите избледняват и изчезват в посока хълмовете. Ние с вълка поемаме след тях, а Вила изчезва от погледа ми, но знам, че е наоколо.

– Вила разбира ли какво говоря? – не издържам и питам звяра, дето се клатушка до мен.

– Естествено – отвръща той, ако не се лъжа, леко засегнат.

– Защо никога не отговаря? Не може да говори ли?

– Може.

– Защо тогава?

– Сигурно не вижда смисъл.

Мълча известно време. Сухи трънаци хрускат под краката ми. Тук-там има и охлюви, едни такива ситни и бели. Те пък откъде ли са се взели тук?

– И тя ли има такова… генна памет?

– Има.

– И си спомня за всички ония… младежи… затрити и почернени?

– Спомня си.

Куцалан вдига глава и забързва напред, друсайки мощен гръб. Сякаш нарочно ме оставя сам с Вила. Не я виждам, но зная, че е наоколо.

– Извинявай, ако говоря глупости – рекох на въздуха край мен. – Ние сме… ъъъ… такова… бойни другари и искам да се опознаем.