По заповед на президента

Гъс Лоренц беше сам в кабинета си, когато телефонът иззвъня.

— Пак съм аз, доктор Александър.

— Да, Алекс?

— Гъс, колко е последният брой?

— Шейсет и седем.

— Къде?

— Основно големите градове. Докладите постъпват най-вече от главните медицински центрове. Бостън, Ню Хейвън, Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, един в Ричмънд, седем тук, в Атланта, три в Орландо… — Чу се звук на отваряща се врата и подавана хартия. — Осемдесет и девет, Алекс. И продължават да постъпват.

— Военният институт вдигна ли вече тревога?

— Очаквам да го направят до един час. Трябва да проведат съвещание, на което да определят…

— Гъс, в момента съм в Белия дом. Президентът е до мен. Искам да му кажеш мнението си — отсече Александър, в миг възвърнал армейската си стойка и глас.

— Какво… как успя… Алекс, още не е сигурно.

— Или ти, или аз трябва да му кажа. По-добре е да го направиш ти.

— Господин президент? — обади се Елен Съмтър от вратата. — На телефона е генерал Пикет, сър, иска да говори с вас. Казва, че не търпи отлагане.

— Кажете му да изчака.

— Джон си го бива, но е малко консервативен — забеляза Алекс. — Гъс, казвай!

— Господин президент, това не прилича на природно събитие. Изглежда като съвсем преднамерен акт.

— Биологическа война? — попита Райън.

— Да, господин президент. Информацията ни още не е пълна, за да направим реално заключение, но възникващите по естествен начин епидемии не започват по този начин, нито едновременно по цялата територия на една страна.

— Госпожо Съмтър, можете ли да включите генерала в тази линия?

— Да, сър.

— Господин президент? — обади се нов глас.

— Генерале, на телефона е доктор Лоренц, а до мен е доктор Александър от „Хопкинс“ — каза Джак.

— Здравей, Алекс.

— Здравей, Джон — отвърна Александър.

— Значи знаеш.

— С каква степен на увереност са оценките ви? — запита ФЕХТОВАЧ.

— Имаме най-малко десет фокални центъра. Една болест не се разраства така, сама по себе си. Данните все още постъпват, сър. Всичките случаи са регистрирани през последните двадесет и четири часа, следователно не е случайност и не е естествен процес. Алекс е при вас, така че го накарайте да ви обясни нещата по-подробно. Навремето работеше при мен. Страшно добър е — каза Пикет.

— Доктор Лоренц, споделяте ли това мнение?

— Да, господин президент.

— Господи! — Джак погледна жена си. — Какво следва?

— Сър, имаме няколко възможности — отвърна Пикет. — Трябва да дойда при вас да ви видя.

Райън се извърна.

— Андреа!

— Да, сър?

— Веднага изпратете хеликоптер до Форт Детрик!

— Слушам, господин президент.

— Ще ви чакам, генерале. Доктор Лоренц, благодаря ви. Има ли още нещо, което трябва да знам в момента?

— Доктор Александър може да ви обясни нещата не по-зле от мен.

— Добре, госпожа Съмтър ще ви свързва с директните линии. — Джак отиде до вратата. — Свързвайте ме веднага. И повикайте Арни и Бен.

— Да, господин президент.

— Какво трябва да знам? — обърна се Джак към доктор Александър.

— Засега нищо особено. Нещата са предимно от техническо естество — обясни Алекс. — След като знаем колко лесно напредва болестта, цялата ни информация до този момент си е въздух под налягане. Точно в това е ключовият въпрос. Ако тя се разпространява безпрепятствено по въздушно-капков път…

— Какво? — попита Райън.

— Чрез кихане, кашляне и така нататък. Ако се разпространява по този начин, тогава сме в страшна опасност.

— Не би трябвало да е така — възрази Кати. — Джак, този микроорганизъм е много крехък. Той не може да изтрае на открито повече от… колко беше, Алекс, няколко секунди?

— Така е на теория, но някои щамове са по-устойчиви от другите. Дори да може да оцелее на открито само няколко минути, това е много лошо. Ако това е щамът, който наричаме „Мейинга“, просто не знаем колко е издръжлив. Но работата не е само в това. Ужасното е, че ако някой човек го закачи, го отнася у дома си. Къщата е доста гостоприемна среда за патогените. Имаме си отопление и климатична инсталация, които се грижат за това, и членовете на семейството, с които заразеният е в близък контакт. Те се прегръщат. Целуват се. А като някой организъм е станал среда на вирусите, те много скоро почват буквално да преливат от него.

— Да преливат?

— Вирусните частици, господин президент. Размерът на тези неща се измерва с микрони. Те са много по-дребни, отколкото частиците на праха, по-дребни от всичко, което можете да зърнете с невъоръжено око.

— Вие сте работили в Детрик, така ли?

— Да, сър. Бях полковник, шеф на отдела по изследване на патогенните организми. Уволних се и отидох в „Хопкинс“.

— Значи имате представа за плановете на генерал Мичел, вариантите имам предвид?

— Да, сър. На тази материя се прави преоценка поне веднъж годишно. Бил съм член на комисията, която съставя плановете.

— Седнете, докторе. Искам да изслушам тези планове.