Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Опитахме се да се върнем при вас, но…
— Все едно, Хедж. — Пикър махна с ръка и се изправи. — Вашето си го отиграхте добре, вярвай ми…
Хедж държеше една „проклетия“. Вдигна я и се ухили.
— Запазих си една…
— Да е минавал оттук един Т’лан Имасс?
— Да. Побеснял беше, кучият му син. Ни наляво погледна, ни надясно — отпраши направо към цитаделата…
Един от мостоваците отзад извика:
— Зад нас идва К’Чаин Че’Малле!
— През вратата ей там! — изрева Хедж. — Разчисти пътя, тъпаци! Откога го чакам това…
Пикър затика войниците към задната стена.
Сапьорът изпълзя назад към дупката.
Последвалите събития се изсипаха в ума на Пикър като лавина…
Бленд я стисна за рамото и я тласна към прага, през който войниците й вече се хвърляха презглава в онова, което беше отвъд. Пикър изруга, но ръцете на Бленд вече бяха на гърба й, бутнаха я с все сила. Пикър се обърна да изръмжи и видя над рамото на Бленд…
К’Чаин Че’Малле сякаш полетя над руините, надигнал двата меча.
Хедж погледна нагоре — и се озова на четири крачки от връхлитащото влечуго.
Пикър го чу как изпъшка…
Сапьорът хвърли проклетията право надолу.
К’Чаин Че’Малле вече замахваше — двата огромни меча се спускаха…
Взривът ги изби.
Бленд и Пикър бяха изхвърлени през рамката. Главата на лейтенантката изтрещя под градушката от камъни, обсипала шлема й. Малки частици минаха през решетките и се забиха в лицето й, носът и устата й се напълниха с кръв.
Замаяна, тя залитна в облака прах и пушек.
Чуха се писъци, първо някъде отдалече, после изведнъж я обкръжиха.
Падаха камъни, изпращя разцепена греда и потъна в пламъци, срути се с пращене на потрошени кости — смъртен стон сред хаоса от прах и дим, толкова близо, че Пикър се зачуди дали не е от нея самата.
Нечии ръце отново се вкопчиха в нея, издърпаха я и я тласнаха по някакъв коридор.
Тунел от пушек и прах — никакъв въздух, — тропот на ботуши, оглушителни трясъци — мрак — после изведнъж мракът се разсея.
Пикър залиташе сред войниците си, плюеше кръв и кашляше. Бяха в помещение, осеяно с мъртви беклити; вратата отсреща изглеждаше избита само с един удар с юмрук. Самотен фенер се люлееше бясно на една кука над тях.
— Вижте! — викна някой. — Някое псе е сдъвкало брадичката на лейтенанта!
Дори шега не беше. Само абсурдната лудост на боя. Пикър тръсна глава сред дъжд от кръв, изплю се пак и огледа бойците си с пламнали очи.
— Бленд? — Името излезе измъчено от устата й, но разбираемо.
Мълчание.
— Бъклънд — бегом назад в коридора! Намери я!
Сержантът на Дванадесето отделение се върна почти веднага; довлече през разбитата врата плувналото в кръв тяло.
— Още диша — Гуглата само знае как! Беше затрупана с камъни!
Пикър се смъкна на колене до приятелката си.
— Проклета тъпачка!
— Трябваше да вземем Малът с нас — изръмжа до нея Бъклънд.
„Да. И това не беше единствената ни грешка в тази скапана игра.“
— О! — извика женски глас. — Вие не сте панионци!
Оръжията изсвистяха към вратата.
На прага стоеше жена в ослепително бяла телаба, дългата й черна коса блестеше, невероятно чиста и съвършено сресана. Изпълнените с нега смайващо красиви очи ги огледаха.
— Случайно да сте виждали наоколо трима маскирани воини? Трябваше да минат оттук, търсят тронната зала, при условие че има такава, разбира се. Може би сте чули някакъв бой…
— Не — изръмжа Бъклънд. — В смисъл, да, бой чухме. Навсякъде, мадам. В смисъл…
— Млъкни. — Пикър въздъхна. — Не, не сме виждали трима маскирани воини.
— А Т’лан Имасс?
— Т’лан Имасс — да.
— Великолепно! Кажете ми, още ли си ги носи всички онези мечове, дето са я пронизали? Не мога да си представя, че би си ги оставила…
— Какви мечове? — попита Пикър. — Освен това той беше мъжки. Поне така мисля.
— Мъжки беше — обади се една от войничките и се изчерви, когато другарите й я изгледаха, широко ухилени.
— Мъжки Т’лан Имасс? — Жената в белия халат вдигна пръст към пълните си устнички, потупа ги замислено и се усмихна: — Я, ами че това ще да е Туул! Чудесно! — Усмивката изчезна. — Освен, разбира се, ако не го намери Мок…
— Коя сте вие? — попита Пикър.
— Знаеш ли, скъпа, става все по-трудно да се разбере какво казваш при цялата тази кръв и прочие. Вярвам, че сте малазанци, нали? Неволни съюзници, но всички сте толкова ужасно пострадали. Имам една идея, една чудесна идея — каквито са всички мои идеи, разбира се. В смисъл, чудесни. Виждате ли, ние сме тук, за да осъществим освобождението на Ток-младши, войник от…