Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Жълто-кафяв вихър, кипнал и понесъл се с устрем.
К’Чаин Че’Малле надигнаха мечовете си. И не отстъпиха.
„Отново. Правили сме го вече веднъж — не, не ние. Нашият бог. Разкъсването на мъртвата плът… плискащата се кръв… кръв… о, Гугла…“
Куралд Галайн. Мракът на душата й, потекъл навън, изпълнил крайниците й, завихрил се, за да погълне всичките й сетива — утехата на забравата. Корлат стоеше с гръб към трите безжизнени тела на хълма, останали там, където бяха паднали. Стоеше безмълвна и силата на лабиринта й — искрящ и помръкващ от поривите на болката — се пресягаше и опипваше да намери нейните братя и сестри.
Каладън Бруд, стиснал в ръцете си дръжката на огромния чук, беше до нея. Говореше и гласът му кънтеше като далечен тътен над морския хоризонт:
— Късно следобед. Не по-рано. Дотогава всичко ще е свършило — по един или друг начин. Корлат, моля те, чуй ме. Трябва да потърсиш своя Господар — онзи буреносен облак там, Лунният къс ли се крие в него? Той каза, че ще дойде. В точния момент. Каза, че ще удари…
Корлат вече не го слушаше.
Орфантал се превръщаше. Там, сред вече настъпващите малазански редици, черен, изригна и разпери криле, дългият врат се изпъна нагоре — магията затуптя оглушително и драконът беше във въздуха, издигаше се…
От цитаделата полетяха кондори, десетина демонични създания, свързани с извиваща се верига от магия.
Долу в равнината звярът, който допреди няколко мига бе Смъртният меч, се понесе напред заедно с легиона си, изгуби се от погледа й и се замъгли в мълниеносния си убийствен полет… и се стовари върху К’Чаин Че’Малле.
Магията зацапа въздуха на мръсно петно около мястото на сблъсъка, засвятка вихър от мечове. Един Ловец на К’елл залитна и рухна, костите му се пръснаха. Огромният тигър се извиваше и мечовете удряха и сечаха по хълбоците му. Там, където удареше всеки меч, от звяра падаха човешки фигури — с посечени крайници, прерязани на две тела, с премазани глави.
Над крепостната стена се трупаше черна магия.
Корлат видя как Артантос — Тайсхрен — пристъпи напред да й отвърне.
Изведнъж зад К’Чаин Че’Малле изригна златиста вълна, издигна се нагоре и се понесе напред. Земята, по която се затъркаля към стената, лумна в свирепа ярост, после вълната се надигна нагоре към панионските магове.
„Това… това беше хвърлено срещу Лунния къс. Срещу това се е борил моят Господар. Сам срещу такава мощ…“
Земята се разтърси под ботушите й, когато вълната се стовари върху стената на запад от портата. Ослепителна. „Това е Висш Телас, Лабиринтът на Огън — чедото на Телланн…“
Хаотичната магия се взриви от пожара като шрапнел. После кипналият огън утихна.
Горната третина на градската стена, от портата и на запад поне на четиридесет разкрача, просто беше изчезнала. А с нея — поне дузина панионски магове.
На мъртвата полоса Легионът на Трейк вече бе обкръжен от К’Чаин Че’Малле, които не отстъпваха на мълниеносната скорост на звяра. Ловците на К’елл падаха, но буквално сечаха тигъра на късове.
Сивите мечове, всички на коне, налитаха от другата страна. Дългите пики са забиваха отзад в Ловците, объркваха стъпките им. Ласа политаха във въздуха, стягаха се около вратове и крайници…
Сива вълна от магия изригна от маговете по стената на изток от портата, понесе се над главите на сражаващите се долу, запъпли във въздуха като гигантска стоножка… и се стовари върху Артантос.
Атаката бе посрещната от искрящ огън и двете магии сякаш се погълнаха една друга. Изчезнаха — и Артантос бе паднал на колене. От малазанските редици към него затичаха бойци.
„Свършил е. Толкова рано…“
— Корлат!
Викът я разтърси. Тя примига и се обърна към Бруд.
— Какво?
— Повикай Господаря си, Корлат! Призови го!
„Да го призова? Не мога. Не бих могла… не смея.“
— Корлат! Погледни тоя проклет буреносен облак!
Тя извърна глава. Облакът се издигаше към небесата в кипнал, извисяващ се стълб, разпадаше се и се издигаше — нагоре и нагоре, разпадаше се на черни парцали, лъчите на слънцето проблясваха през…
„Лунният къс… не е вътре — облакът не скрива нищо. Нищо освен безумна, безсмислена стихия. Разсипва се.“
Изпълни я отчаяние. Едва чу замъглените си от скръб слова.
— Аномандър Рейк вече го няма, бойни главатарю. — „Мъртъв е. Не може да е жив…“
— Тогава помогни на проклетия си брат, жено! Нападат го…
Тя вдигна очи. И видя Орфантал високо горе, изтерзан отвсякъде от черни петна. Магията се забиваше в черния дракон като залп от стрели.
„Братко…“ Корлат отново погледна надолу, към малазанските редици, които настъпваха и влизаха в бой с К’Чаин Че’Малле. Загръщаше ги мрак. Загръщаше ги шепотът на Куралд Галайн. „Шепот… и не само шепот…“