Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Децата трябваше да са дар. Физическата проява на любовта между мъж и жена. А за тази любов можеше да се направи всякаква жертва.
„Достатъчно ли е, че детето се е откъснало от плътта ми? Че е дошло на този свят като всички деца? Дали самата болка на раждането е изворът на любовта? Всички вярваха, че е така. Всички приемаха връзката между майка и дете като нещо дадено, като естествено последствие от самото раждане.“
„Нямаха право.“
„Моето дете не беше невинно.“
„Заченато от жалост, не от любов; заченато с ужасна цел — да оглави Т’лан Имасс, да ги въвлече в поредната война — да ги предаде.“
А сега мхаби беше в плен. Изгубена в един сънен свят, непонятно огромен, свят, в който се сблъскваха ужасни сили, свят, който настояваше мхаби да действа, да направи… каквото и да е.
„Древни богове, духове на зверове, един мъж, пленен от болка, в прекършено, изтерзано тяло. Клетката от ребра пред мен — негова ли е? Онзи, с когото говорих веднъж, така отдавна? Онзи, който така се гърчи в майчината прегръдка? Близки ли сме двамата с него? И двамата затворени в две опустошени тела, и двамата обречени да потъваме все по-дълбоко в това непоносимо терзание?“
„Звярът ме чака — чака ме мъжът. Трябва да посегнем един към друг. Да се докоснем, да си докажем един на друг, че не сме сами.“
„Това ли ни чака?“
„Клетката от ребра, затворът трябва да бъде разрушен отвън.“
„Дъще, ти може да си се отрекла от мен. Но от този мъж, от този мой брат, от него аз не ще се отрека.“
Не можеше да е съвсем сигурна. Но вярваше, че е започнала отново да пълзи.
Звярът зави в ума й като в предсмъртна агония.
Трябваше да го освободи, ако можеше. Такъв беше зовът на жалостта.
„Не любовта.“
„Ах, вече разбирам.“
„Да.“
Щеше да ги прегърне. Щеше да вземе болката им. В този свят, където всичко му беше отнето, където вървеше без цел, обременен с живота и смъртта на десетки хиляди смъртни души — неспособен да им даде покой, неспособен — не искащ — просто да ги отхвърли, все още не беше свършил.
Щеше да ги прегърне. Тези Т’лан Имасс, които бяха извратили цялата сила на лабиринта Телланн в ритуал, погълнал душите им. Ритуал, който ги беше превърнал — в очите на всички останали — в празни обвивки, оживени от цел, която е извън тях самите и при все това — приковани към… вечността.
Обвивки и все пак… всичко друго, но не и това.
Истина, която Итковиан не беше очаквал, за която не се беше подготвил.
Иншарак Улан, който се роди трети на Айнал Туум и Султа Арад от клана Нашар, за да стане Крон в пролетта на Годината на посърналия мъх, под Земята на суровата мед и помня…
Помня…
Зайче в снега, треперещо, на по-малко от сянка по здрач отстояние и детската ми ръка се протяга. Черни резки по снега, обещание за лято. Трепереща ръка, треперещо зайче, събрани двете сред топящия се сняг. Протегната ръка. Докосване на два живота — пърхането на сърчице, бавният тътен на глада в моите гърди, отвръщащ на стаената музика на света — помня…
Калас Анкор — ръцете ми, увили се около малката Джала, сестричката ми, горяща от треската, но огънят става много горещ и тъй, в ръцете ми, плътта й изстива като камък на разсъмване, плачът на мама — Джала беше угасналата жарава и него ден в очите на мама аз бях само нейното легло от пепел…
Дирите на стадото на Ултан Аралд в снега, валма козина, останала по голите тръни, ай от двете страни, гладни бяхме в онази година, ала дирята не изпускахме, колкото и стара да беше…
Карас Ав, яхнала сина на Хвърляча на кости Таламандас в Долината на дълбокия мъх, под слънцето нарушавахме древния закон — аз нарушавах древния закон, аз, самката на Айбинал Чоуд, направих момчето мъж, преди да се върже първият му кръг…
… В годината на Счупения рог намерихме вълчи кутрета…
… Сънувах, че казах „не“ на Ритуала, сънувах, че минах на страната на Онос Т’уулан…
… лице, обляно в сълзи… моите сълзи…
… Чоуд, който гледах как самката ми отвежда момчето в долината и знаех, че детето ще стане мъж — знаех, че е в най-нежните ръце…
… степите горяха…
… ранаг в Роговия кръг…
… толкова я обичах…
Гласове. Порой от спомени — тези воини не бяха ги изгубили. Познавали ги бяха като живи неща — вътре в мъртвите си тела.
Бяха ги пазили.
Почти триста хиляди години.
… приятел на Онрак от Логрос, видях го да коленичи сред труповете на своя клан. Всички избити на улицата, но соултейкън най-сетне бяха прекършени. Ах, на каква цена…
… о, сърце, положено в нозете му, милият Легана Брийд. Толкова умен, толкова весел, как ме караше да се смея…