Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Сънуваше как очите й — имаше повече очи, отколкото трябваше да има, но все едно — се впиват в двете горящи петна, които търсеше. Ярки златисти пламъци — следеше ги вече от дълго време, за да изпълни повелите, които й бяха дадени.
Спускаше се към децата.
За да открадне огън.
Странни сънища, да, но като че ли съществуваха неслучайно. Делата, които се извършваха в тях, имаха цел и това бе много по-реално от всичко, което можеше да постигне.
Квидаторите бяха прогонени. С песен, със стихове, с думи. Брейдерал, предателката сред тях, беше изчезнала някъде из града. Рут наглеждаше оцелелите от ребърчатата змия и всички спяха в прохладни стаи в сгради с изглед към широк фонтан, в центъра на който от очите на кристална статуя сълзеше най-сладката вода. Така и не стигаше да се напият — басейнът на фонтана беше нашарен с пукнатини, които я изпиваха с несекваща жажда. Но за всички имаше достатъчно, за да останат живи.
Зад една пищна сграда намериха овощна градина с дървета, каквито никой не беше виждал. Клоните бяха отрупани с плодове, дълги и обвити с дебела кожа с цвят на пръст. Месото вътре беше меко и невероятно сочно. Пълнеше стомаха, без да причинява болки. Бързо ги изядоха всичките, но на следващата сутрин Садик намери друга градина, по-голяма от първата, а после още една. Гладната смърт бе избегната. Засега.
Разбира се, продължаваха да изяждат онези деца, които по някаква причина продължаваха да умират — никой не можеше да помисли да хабят каквото и да е. Никога повече.
Бадале вървеше по празните улици, все по-близо до центъра на града. Самият център беше зает от дворец, единствената сграда в града, която бе унищожена систематично, разбита сякаш с гигантски млатила и чукове. От купищата натрошени кристали Бадале си бе избрала един тънък и остър, дълъг колкото ръката й до лакътя. Увила беше с дрипи единия край и сега го носеше като импровизирано оръжие.
Брейдерал все още беше жива. Брейдерал все още искаше смъртта им, на всички. Бадале бе решила първа да я намери. Да я намери и да я убие.
Докато вървеше, си шепнеше едни свои особени стихове. Стиховете за Брейдерал. Стиховете й за убийство.
Беше се спуснала в сънищата си. Беше откраднала огън. Никаква кръв не бе пролята, никаква магия — съживена. Децата продължаваха да спят, без да виждат нищо, блажени в невежеството си. Когато се събудеха, щяха да се обърнат към изгряващото слънце и да продължат по пътя си.
Само по тази подробност знаеше, че тези деца са всъщност чужди.
Беше гледала момчето, докато животът го напусна. След това, с Рут, Садик и още двадесетина, го беше изяла. Дъвчеше жилавото кърваво месо и си мислеше за онзи поглед в очите му. Разбиращи, спокойни, неиздаващи нищо.
Един празен поглед не може да обвинява. Но празнотата сама по себе си е обвинение.
Нали?
Когато погледна града, който бяха открили в ядрото на Стъклената пустиня, в първия момент Садик повярва, че вижда творението на собствения си ум, скица, изрисувана в колосален мащаб, но в кристалната си форма градът все пак бе същият като онова, което оставаше затворено в черепа му. За да потърси доказателство за тази идея, той остави другите, дори и Бадале, и тръгна да проучи — не от улица на улица, а надолу.
Скоро откри, че по-голямата част от града е под земята. Кристалите се бяха вкоренили дълбоко и светлината, пленена в призматичните стени горе, отпращаше надолу по-дълбоки, по-меки цветове, които се лееха като вода. Въздухът беше прохладен, безвкусен, нито сух, нито влажен. Садик имаше чувството, че е навлязъл в свят между два дъха, че се движи в тази мигновена зареяна неподвижно в нищото пауза и че дори приглушеният плясък на босите му ходила не може да наруши царящото усещане за вечна колебливост.
В самата основа имаше огромни пещерни кухини, на десетина или повече етажа под повърхността, с кристални стени и сводести тавани. Когато влезе в първата, Садик разбра тайното предназначение на този град. Не беше достатъчно да се построи място, в което да се живее, място, изпълнено с носещите утеха тълпи от твоята раса. Не беше достатъчна дори ежедневната потребност да се твори красота — прелестните фонтани, изящните градини с безукорните им редици стари дървета, стаите с изумителна светлина, където слънчевият блясък бе пленен, за да придобие нови цветове, високите статуи с озъбени демони със строги и неумолими изражения, и с вълшебството, с което слънцето врязваше вертикални зеници в блесналите им очи — сякаш статуите продължаваха да бдят, живи вътре в точно изсечения прозрачен камък. Всичко това не беше достатъчна причина да се построи такъв град. Същинската тайна се криеше тук долу, затворена и обречена да оцелее, докато не дойде самото забвение, за да погълне слънцето.