Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Флашуит беше дошла при него преди половин камбана. На широкото й лице бе изписан страх.
— Изчезнали са, сержант.
— Какво? Кой е изчезнал?
— Палатката им цялата е нарязана, но никакви тела…
— Флашуит, какво ми говориш? Чия палатка? Кой е изчезнал?
— Сержантът и ефрейторът. Няма ги.
— Геслер и Сторми?
— Палатката им цялата е нарязана.
Не нарязана, както откри, след като дойде с Флашуит до бивака на Пето отделение. Насечена. Дебелото платнище беше раздрано от всички страни с някакво бясно настървение. А от Геслер и Сторми нямаше и следа. Оръжията и бронята им също бяха изчезнали. „А тежките са били в палатките от двете страни — едва има място да се мине между тях, а в тъмното с всичките тези въжета и колци… не, това е абсурд.“
Обърна се и видя Шортноус и Ботъл. Тичаха към Мейфлай, която пък вдигна яките си ръце да ги спре.
— Пусни ги, Мейфлай — но никой друг. Засега поне. Ботъл, ела тук.
— Какво е това, дето чувам, че Геслер и Сторми дезертирали?
Фидлър едва се сдържа да не го зашлеви. Вместо това му изсъска:
— Никой не е дезертирал — но този слух вече е плъзнал, нали? Идиот.
— Извинявай, сержант. Адски рано е и още не мога да мисля трезво.
— Гледай да се събудиш бързо. — Фидлър посочи палатката. — Огледай за следи, навсякъде около нея. Някой трябва да е минал, за да се приближи толкова. И ако намериш поне една капка кръв, веднага ми кажи — но кротко, ясно?
Ботъл облиза устни, погледна накъсаната палатка, кимна и заобиколи сержанта.
Фидлър отвърза шлема си и го смъкна. Избърса потта от челото си и погледна ядосано към близките отделения.
— Намерете сержантите си и осигурете пълен кордон!
Войниците наскачаха. Фидлър знаеше, че новината за болестта му е плъзнала из строя — беше лежал няколко дни, вмирисан от треската. Да стоиш до Аномандър Рейк беше достатъчно неприятно, но нищо не можеше да се сравни с това. Не му трябваше Драконовата колода, за да научи това, което знаеше. Освен това никъде в Колодата нямаше да намери карта, наречена Консортът на Тъмата. Поне доколкото знаеше, въпреки че понякога се появяваха сили с такава мощ и настойчивост, че можеха да заличат рисунката на по-незначителна карта и да я присвоят. Може би това се беше случило с Колодата — но нямаше да рови сега да я търси. Все едно, болестта му бе уплашила хората — адски нечестно, но нищичко не можеше да направи. А сега, след като отново се беше вдигнал на крака, виждаше твърде много неприкрито облекчение в твърде много очи.
Колкото повече остаряваше, толкова по-чувствителна ставаше дарбата му — ако изобщо можеше да се нарече дарба. Предпочиташе проклятие.
„Сега Рейк отиде и взе, че се самоуби. Невероятно. Безумно. Драгнипур е на парчета. О, разбира се, Рейк и Качулатия са се погрижили повечето чудовища, оковани в него, да бъдат заличени — добра сделка, няма що. Оковани души и менажерията от плашещи твари на Качулатия, всичко хвърлено в Хаоса. «Мъртвите ще спят и ще спят вечно.» Амин.“
Почеса се по брадата. Едва от три дни отново на крака — още се чувстваше замаян — и сега това. „Отвлечени са. От самата среда на цяла проклета армия. Геслер. Сторми. Защо тях? О, не бъди тъп, Фид. Те бяха закалени в Ковачницата на Тирлан. И двамата са асценденти.“
„Тъй че помисли над това. Геслер — той може да натресе такъв юмрук, че да накара и бог да залитне. Сторми може да посече с меча трима наведнъж, ако е побеснял достатъчно. Но… нито капка кръв…“
— Намерих капка кръв, сержант.
Ботъл изведнъж се оказа до него, навел глава, едва шепнеше.
— Само една?
— Е, може би две капки наведнъж. Бучка? Съсирена е и вони.
Фидлър го погледна навъсено.
— Вони ли?
— Не е човешка кръв.
— О, страхотно. Демонска?
— По-скоро като… ризан.
„Ризан?“
— Не ми е до шеги, Ботъл…
— Не се шегувам. Слушай. Няма никаква следа, нито един отпечатък от крак освен обичайните от войници — а знаем, че не войници са скочили на палатката и двамата вътре. Освен ако не са имали нокти като мечове, а точно нокти са я драли тая палатка. Но ръцете с тия нокти са били огромни. Става все по-странно, сержант…
— Чакай малко. Да помисля. — „Ризани. Прелитат в нощта, ядат насекоми, малки прилепи… крилати. Имат шибани крила!“ — Дошло е от небето. Разбира се, адски очевидно е. Затова няма никакви следи. Просто се е спуснало право надолу към палатката…
— Все някой трябваше да е чул — най-малкото Гес и Сторми щяха да извикат.