Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Тихи стъпки в коридора възвестиха появата на нов гост. Кол нямаше представа дали е поканен и очите му се изместиха от двамата стари Рат-съветници, коленичили пред гробната яма, към загърнатата в халат фигура, застанала на прага. Без маска, със странно неразличимо лице.
Рицарят на Смърт се извърна към новодошлия и ризницата му издрънча.
— К’рул! — изстърга гласът му. — Моят Господар те приветства в своята свята обител.
„К’рул? Нямаше ли един стар храм в Даруджистан — оня с камбанарията — Камбанарията на К’рул. Беше някакъв древен… — Кол се озърна, срещна очите на Мурильо, видя как бавно се изопна лицето му и че приятелят му също го е осъзнал. — В тази камера е влязъл Древен бог. Стои само на пет-шест крачки от нас. Беру да ни пази дано! Още едно кръвожадно копеле от древността…“
К’рул закрачи към мхаби.
Кол, стиснал дръжката на меча си, със стегнато от страх гърло препречи пътя на Древния бог и изръмжа:
— Стой! — Сърцето му заблъска в гърдите, щом се вгледа в очите на К’рул и не видя в тях… нищо. Нищичко! — Ако се каниш да срежеш гърлото й на тоя олтар, е, Древен бог или не, няма да ти го позволя току-така.
Беззъбата уста на Рат-Тогг зяпна от другия край на гробната яма.
Рицарят на Смърт издаде някакъв звук, който можеше да мине за смях, след което заговори с глас, който вече не беше неговият:
— Дръзки са смъртните, ако не друго.
Мурильо пристъпи, застана до Кол, вдигна разтрепераната си ръка и стисна дръжката на рапирата.
К’рул погледна немрящия воин и се усмихна.
— Това е най-възхитителният им дар, Гугла.
— Стига тази дързост да не ги прави войнствени. Тогава най-добрият отговор е анихилацията.
— Твоят отговор, да. — Древният бог се обърна към Кол. — Никакво желание нямам да навредя на мхаби. Всъщност дойдох за… спасението й.
— Добре де — сопна се Мурильо, — можеш ли да ни обясниш тогава за какво е тази гробна яма!
— Това ще се изясни след време… надявам се. Знайте едно: нещо се е случило. Далече на юг. Нещо… неочаквано. Последствията са неизвестни — за всички нас. Все едно, часът за мхаби дойде…
— И какво по-точно означава това? — попита навъсено Кол.
Древният бог го подмина, коленичи пред мхаби и отвърна:
— Сега тя трябва да засънува истински.
Бяха се махнали. Напуснали бяха душата й. И с тръгването си — с онова, което Итковиан бе направил и правеше — всичко, което се бе надявала да постигне, беше рухнало в развалини.
Силвърфокс стоеше на място, смразена.
Бруталната атака на Каллор беше разкрила още една истина — Т’лан Ай я бяха изоставили. Загуба, която пронизваше душата й като нож.
И още едно предателство, жестокосърдечният убиец на вярата. Древното наследство на Найтчил. Татърсейл и Белурдан, Трошача на черепи — и двамата убити от машинациите на Тайсхрен, ръката на императрицата. „А сега… Уискиджак. Двете морски пехотинки, моята двойна сянка толкова време. Посечени.“
Отвъд коленичилите Т’лан Имасс чакаха немрящите К’Чаин Че’Малле. Огромните създания не тръгваха към Т’лан Имасс — все още. „Трябва само да нагазят сред редиците и да започнат да секат, да избиват. Децата ми не ще окажат съпротива. Все едно им е вече. О, Итковиан, благородни глупако.“
Видя Сивите мечове долу под хребета, приготвили ласа, пики и щитове — готвеха се да връхлетят срещу К’Чаин Че’Малле. Армията на Дужек в града загиваше — северната порта трябваше да се завземе. Видя Грънтъл, Смъртния меч на Трейк, повел пъстрия си легион, за да се присъедини към Сивите мечове. Видя офицерите, препускащи пред огъналия се малазански фронт, за да окуражат разбитите войнишки сърца. Видя Артантос — Тайсхрен, — готов да отприщи лабиринта си. Каладън Бруд беше коленичил до Корлат и магията на Висшия Денъл се вливаше в тялото на жената Тайст Андий. Орфантал стоеше зад бойния главатар — усети дракона в кръвта му, ледената жажда да се върне.
„За нищо. Пророкът и неговите демонични кондори… и К’Чаин Че’Малле… ще ги избият всички.“
Нямаше избор. Трябваше да започне. Да отхвърли всякакво отчаяние и да започне всичко онова, което бе подготвяла от толкова време. Без никаква надежда макар, трябваше да направи първата стъпка по пътя си.
Силвърфокс разтвори лабиринта на Телланн.
И изчезна в него.
„Майчината любов е търпелива.“
„Но аз не бях подготвена за майка. Не бях готова. Не бях готова да дам толкова много от себе си. Егоизмът ми тъкмо бе започнал да избуява.“
Мхаби можеше да обърне гръб. Можеше да отрече Круппе, да отхвърли Древния бог, Имасс — какво бяха за нея тези объркани души? Малазанци, всички до един. Врагът. Зли и ужасни с магията си. Всички с ръце, оцапани с кръвта на риви.