За спасяването на света

– Ще се махна, Гига – казах аз и се надвесих над прекрасното лице до мен. Парчета от стената продължаваха с трясък да падат на пода. – Ще се махна, и то веднага.

Погалих челото ù, докоснах шията ù, удивително мека и топла за страховито създание, каквото би трябвало да е, надвесих се още по-близко и докоснах устните ù с моите. Светът не се срина и земята не спря да се върти. Затворих очи и оставих устните ни да се слеят.

Нещо ме завъртя, залюля ме и ме запремята. Нейното аз потече към мен, а аз ù дадох своето. Нейните непонятни хромозоми и шантави подредби на базите са пренаредиха с моите. Нейните пулсации станаха мои, биоритмите ù се сляха с моите и нейният свят стана мой.

Бавно се отдръпнах. От очите ù струеше светлина и радост. Див, непонятен възторг се надигна в мен. Изпълни душата и тялото ми. Със замах свалих всички дрехи от себе си. За какво ли ми бяха? Аз можех да правя всичко с тялото си. Без помощта на биореактор, наноимпланти и ЗД Био Студио. От това мое огрухано, отпуснато, бледо, та чак синкаво, със следи от генни намеси и младежки нано- и генолудории тяло, от тази провиснала биомаса с неясен срок на годност, вече можех да сътворя всичко.

Отново усетих как някаква неистова, дива радост ме изпълва. Вдигнах глава нагоре и извих гръб. Краката ми се стегнаха и изпълниха със сила. Вратът ми се наля и мускули и козина го обви отвсякъде, гърдите ми се разшириха и остри вълчи зъби изпълниха устата ми. Къде си, Гига, да ме видиш? Да видиш това великолепно тяло, цялото мускули и огън. Да видиш този сив вълк, да видиш мен, могъщият. Наплатан водачът, Куцалан повелителят. Нежна ръка се зарови във врата ми и ме накара да полудея. Отпуснах се на задните си лапи, изпънах предните и вдигнах огромната си вълча глава към небето. Някаква неистова радост и гордост ме обзе и аз завих, изпълнен с любов и величие. Завих воя на победата, воя на глутницата, воя на любовта. Таванът на лабораторията се напука досущ стената от прозрачна стомана преди малко. Пропукаха се нанобетонът, хомогенните метални връзки, модифицирани с биозаварки, и неясните полета на нанощита. Разхвърчаха се на парчета, изпопадаха по земята и отгоре се показа синьото око на небето. Воят ми проби нагоре и се понесе към космоса. Свалих глава, отпуснах крака и след миг пак бях в моето тяло.

Моята любов, моята ненагледна ме гледаше и в очите ù искреше радост. Протегна се и обви врата ми. Впи устни в моите и отново се завъртяхме във вихъра на превръщанията. Някъде отзад Гигапенчев настойчиво искаше връзка.

– Иисусе! – тихо каза той. Днес спомена Божията майка и сина ù повече пъти, отколкото бе сторил това през целия си живот. – Дано Бог се смили над нас. Само още нещо искам да ти кажа, приятелю, преди да ти кажа сбогом. Всичките находки, които са открити в Царичинската дупка, са останали там. Нищо не е изнесено навън, нито една кост, нито едно парченце тъкан. Само една-единствена проба е излязла. Проба, по която преди няколко години някой се опитал да направи генна карта. Опитал се е, но не е успял напълно. Докато не се появи ти. А преди тебе тези руснаци, които, мисля, са използвани само за катализиране на процеса. Ние сме ракетата носител, генжинере, ние сме мулетата, шерпите, чиято задача е да докарат някой друг жив и здрав до базовия лагер. Това е била целта на нашето съществуване и развитие, боричканията ни, драмите ни, суетата ни. Всичко стои в Царичинската дупка и чака своя час. А той май вече удари. Много неща не са ми ясни. Подозирам обаче, че тук е било най-голямото сборище на подобни същества. Затова и такова голямо преплитане на митология и фолклор с реалния живот имаме. Затова складът им е тук, а не другаде. И още едно нещо не можах да разбера. Защо точно нас избраха. Защо точно теб? Дали нарочно са търсели твоя талант, генжинере, или всичко е една идиотска случайност? Дали някой направлява ръката ти, от която се ражда новия живот, или вселената просто хвърля заровете си? Сбогом, приятелю, сбогом.