Аленото цвете и бялото

В мислите му се мярва образът на голата жена в моргата. С други думи, на Агнес. Той искрено се надява, че тя вече почива в мир. Дъждът се усилва, плющи по прозорците, преминава в градушка, плиска, кискайки се, по френските прозорци, въздиша в тревите.

Той се опитва несръчно да си запали пура. Счупените му пръсти заздравяват бавно; единият от тях е зараснал накриво, но това е нещо, което биха забелязали само те двамата с Шугър.

Неясни звуци се носят от някакъв отдалечен край на къщата — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, защото пороят ги заглушава. Дали някога ще успее да напише онзи фейлетон за „Пънч“, в който ще се обяснява как дъждът се отразява на прислугата? Сигурно не — през изминалата година не е написал и ред, който да не е бил свързан по някакъв начин с делови въпроси. Всички философски въпроси и шеговити коментари са отпратени в забвение. Да, действително успя да спечели империя, но какво загуби?

Лек пристъп на замайване го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Дали е от мозъчното сътресение? Не, по-скоро е гладен. Роуз не се е осмелила да смути съня му по обяд; сега трябва само да й позвъни и тя ще му донесе нещо. Би могла да му донесе и „Таймс“ от кабинета; засега само го е прегледал, колкото да се увери, че сензацията на деня е свързана с някаква горила, а не с откритието, че Агнес Ракъм е жива.

Каква глупост. Едва когато тези налудничави фантазии престанат да го измъчват, ще се убеди, че главата му се е възстановила напълно след побоя. Агнес си отиде навеки; тя съществува вече единствено в спомените му; двамата ги няма заедно дори на снимка, жалко наистина, че единствената им обща снимка е сватбената, направена от онзи италиански мошеник, на която лицето на Агнес се вижда като размазано петно. Панцета, да, така се казваше онзи тип, а прояви и нахалството да поиска цяло състояние за снимката…

Уилям седи отпуснато в креслото и се взира в дъжда навън. През пъстрия воал на годините той вижда Агнес, изненадана от летен порой — тя тича да се скрие в една беседка, розовата рокля и бялата шапка подчертават здравата руменина по бузите й. Спомня си как тичаше до нея, замаян от щастие, че е могъл да сподели с нея този миг, че от всички нейни ухажори тъкмо той я е видял такава — сияйно красива, на прага на зрелостта, зачервена, с кожа, обсипана с блестящи капчици дъжд, задъхана като преследвана сърна.

Сега си спомня, че тя нито веднъж не му се присмя. Нито веднъж! Нито дори когато бе заобиколена от обожатели от собствената си класа, всички до един богати и от висшите кръгове, които извиваха презрително устни дори само при появата на сина на обикновен търговец. Но те нямаха никакъв шанс пред Агнес, тези женствени глупаци. Агнес създаваше впечатлението, че рядко забелязва присъствието им, като че ли всеки миг можеше просто да си тръгне и да ги изостави като домашни животни, които някой неблагоразумно е поверил на грижите й.