Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Седни, скъпа — пропява Дженифър Пиърс и смъква крака от дивана. Движението й е съпроводено от шумолене на копринени фусти. Тя оглежда Шугър от глава до пети и потупва дивана до себе си. — Виждаш ли, затоплила съм ти мястото.
— Няма да сядам, благодаря — казва Шугър. Непоносима е дори мисълта за грубите шеги, които ще последват, ако си признае, че не може да сяда.
— За да огледаш промените, които сме направили, а? — отвръща Дженифър Пиърс и отново се отпуска назад.
За Шугър е очевидно, че от звезда на заведението Дженифър се е издигнала до негова съдържателка. Всичко в нея намеква за новото й положение — като започнем със сложния тоалет, който не би могъл да бъде свален за по-малко от час, и свършим с лениво-презрителното й изражение. Но може би най-показателни за промяната са ръцете й — те са така отрупани с огромни пръстени, че сигурно бодат на пипане. Пенисът може да е описван в литературата като меч и жезъл, но една шепа бодливи бижута биха накарали мъжката гордост незабавно да се свие ужасено.
— Мога ли да поговоря с Ейми? — пита Шугър.
Мис Пиърс сплита пръсти с леко изтракване на пръстени.
— За съжаление и тя, както госпожа Кастауей, вече не е при нас. — Забелязала ужасеното изражение на Шугър, тя се усмихва и без да бърза, поправя недоразумението. — О, не, скъпа, като казах, че не е сред нас, не го казах в смисъла, който влагам в думите, когато говоря за госпожа Кастауей. Искам да кажа, че отиде на по-добро място.
Амелия се изхилва с ужасен смях, подобен на цвилене.
— Както и да го кажеш, Джен, все на смърт прилича.
Дженифър се нацупва в нежен упрек към приятелката си, и продължава:
— Ейми реши, че нашето заведение е станало прекалено… специализирано за нейните таланти. Затова реши да представя талантите си другаде. Но съм забравила името на заведението… — тя въздъхва. — Напоследък са се нароили толкова много, че човек наистина не може да ги следи всичките.
Внезапно изражението й се променя, чертите й се изострят и тя се привежда напред сред шепота на безбройните си фусти.
— Честно казано, Шугър, напускането на Ейми, както и това, че аз вече не работя, ни оставя с две момичета по-малко. Момичета, които с удоволствие изпълняват над мъжете напълно заслуженото от тях наказание. Ако си търсиш работа…
— Имам работа, благодаря — отвръща безразлично Шугър. — Дойдох да попитам за моята… за госпожа Кастауей. Как почина тя?
Дженифър Пиърс отново се обляга назад и клепачите й се спускат, прикривайки наполовина очите й.
— Почина в съня си, скъпа.
Шугър чака да чуе още нещо, но повече сведения няма. Амелия Крозиър взема цигарата си, решава, че е прекалено къса, за да бъде елегантна, и я пуска в кухината на стойката. В стаята е толкова тихо, че се чува как угарката тупва в металната основа на пепелника.
— Тя… остави ли нещо за мен? Може би някое писмо — или съобщение?
— Не — отвръща небрежно Дженифър Пиърс. — Нищо.
Отново настава мълчание. Амелия изважда от вътрешния джоб на сакото си сребърна табакера. Елегантната й китка се плъзва по извивката на гърдите, очертани под жилетката.
— И… какво стана с нея? — пита Шугър. — След като намерихте тялото, искам да кажа.
Погледът на Дженифър Пиърс помътнява и става безжизнен, като че ли я питат за събития, случили се преди раждането й, или дори датиращи отпреди първите писмени паметници за човешката история.
— Ами отнесоха я погребалните агенти — казва тя колебливо. — Така беше, нали, любов моя?
— Така мисля — Амелия докосва новата си цигара с пламъчето на кибритената клечка. — Рукс, Брукс — погребалната агенция имаше някакво такова име…
Шугър поглежда първо едната, после другата, и преценява, че няма смисъл да разпитва повече.
— Трябва да тръгвам — казва тя и пръстите й стисват чантичката, натъпкана до пръсване с лекарства и отрови.
— Толкова съжалявам, че не можахме да ти бъдем от полза — мърка лениво съдържателката, която в новото издание на „Повече забавления в Лондон“ несъмнено ще бъде спомената като „госпожа Пиърс“. — Обещай ми да кажеш някоя добра дума за нас, ако попаднеш на момичета, които искат да сменят заведението.