Аленото цвете и бялото

— Къде е татко? — пита Софи, когато Чийзмън я вдига и я поставя в купето.

— Сигурно си прибира играчките, госпожице Софи — смигва кочияшът.

Шугър се качва забързано, докато Чийзмън е зает с пътната чанта, за да се измъкне от опипващите му лапи.

— И умната, госпожице Шугър! — подвиква той така, че думите му прозвучават като рефрен на мръсна песничка.

Уилям се появява на прага, закопчавайки тъмносивото палто, което е облякъл над любимото си кафяво сако. Когато го закопчае до яката, само някой много наблюдателен минувач би могъл да забележи, че не е в пълен траур.

— Да тръгваме, Чийзмън! — подвиква той, когато се качва в купето при дъщеря си и госпожица Шугър — и за голяма радост на дъщеря му думите му незабавно се превръщат в дело; конете тръгват в тръс, колелетата на екипажа се завъртат по чакъла, пред тях е пътят към широкия свят. Приключението започва — това е първа страница.

В купето тримата спътници се оглеждат един друг, доколкото е възможно, без взирането да изглежда натрапчиво — нещо трудно постижимо, като се има предвид, че коленете им почти се докосват — мъжът на едната седалка, жената и момиченцето на отсрещната.

Уилям забелязва, че Шугър изглежда зле и че е много бледа. Забелязва, че под очите й има тъмни кръгове, че чувствената й уста трепва в измъчена полуусмивка, и че траурната рокля никак не й отива. Но това не е важно — при фотографа нещата ще се променят.

Шугър преценява, че поне външно Уилям напълно се е възстановил от травмите си. Два бели белега прорязват челото и едната му буза, ръкавиците му са доста широки, но иначе той си изглежда като преди — дори малко по-добре, защото докато се възстановяваше, шкембето му е изчезнало, лицето му също е отслабнало и скулите му се очертават. Наистина не беше честно от нейна страна да сравнява лицето му с онази карикатура на корицата на „Горила кадрил“; може да не е такъв красавец, какъвто беше брат му, но у него вече се забелязва известна изисканост, благодарение на преживените страдания. Избухливостта и заекването му намаляват постепенно, и той продължава да я оставя да води кореспонденцията му, макар че пръстите му са вече заздравели и той може да пише сам. Така че… така че тя наистина няма причини да го ненавижда и да се бои от него, нали?

Телом Софи е кротка и седи напълно неподвижно, защото това се очаква от едно дете, но всъщност е извън себе си от възбуда. За първи път седи в семейния екипаж, при това заедно с баща си, с когото не е излизала никога досега. Толкова й е трудно да възприеме тези две неща, че просто се чуди откъде да започне. Баща й изглежда стар и мъдър, точно както е нарисуван на опаковките на „Ракъм“, но когато се обръща към прозореца или облизва устни, й прилича на по-млад човек, който си е залепил брада. По улицата се разхождат дами и джентълмени, и всички те са различни — трябва да са стотици и стотици. Разминават се с друг екипаж — кабина от полирано дърво и метал, пълна със загадъчни непознати, теглена от животно с копита. Но Софи съзнава, че в момента на разминаването единият екипаж е нещо като огледално отражение на другия — за тези тайнствени непознати тя е загадъчна непозната, а те са това, което е за себе си Софи. Дали баща й разбира това? А госпожица Шугър?