Прагът на вечността [bg]

Когато преодоля изненадата, Ребека усети, че няма търпение. Нейното страстно желание беше Германия да се обедини отново, за да може тя самата и още хиляди германци да се съберат със семействата си. Никога нямаше да постигне това в местната политика, но като депутат в националния парламент можеше да има известно влияние.

Свободните демократи, нейната партия, бяха в коалиционното правителство заедно със социалдемократите на Вили Бранд. Ребека беше съгласна с неговата Остполитик — опит за контакт с Изтока въпреки Стената. Вярваше, че това е най-бързият начин да се отслаби източногерманският режим.

— Ще трябва да разговарям със съпруга си — каза тя.

— Знаех, че ще кажеш това. Жените винаги го казват.

— Това би означавало да го оставям сам за много време.

— Така е със съпрузите на всички депутати.

— Но моят съпруг е специален.

— Наистина.

— Ще говоря с него тази вечер — каза Ребека и стана.

Клаус също стана.

— Нещо лично…

— Какво?

— Ние се познаваме много добре.

— Да…

— Това е твоята съдба — той говореше сериозно. — Призванието ти е да бъдеш политик на национално ниво. Всичко по-малко от това ще бъде похабяване на таланта ти. Престъпно похабяване. Убеден съм.

Ребека се изненада на сериозността му.

— Благодаря ти.

Докато шофираше към дома, тя се чувстваше едновременно възторжена и замаяна. Внезапно се отваряше ново бъдеще. Мислила беше за националната политика, но се страхуваше, че ще й бъде прекалено трудно бидейки жена и съпруга на инвалид. Но сега, когато това стана повече от фантазия, Ребека гореше от желание.

От друга страна, какво щеше да прави Бернд?

Ребека паркира и се втурна у дома. Бернд седеше до кухненската маса в инвалидната си количка и оценяваше училищни работи с остър червен молив. Беше се съблякъл и носеше халат, който можеше да си сложи сам. За него най-трудната дреха бяха панталоните.

Ребека веднага му каза за предложението на Клаус.

— Преди да отговориш, нека ти кажа още нещо. Ако не искаш да го правя, няма да го правя. Без спорове, без съжаления, без обвинения. Ние сме партньори и това означава, че никой от нас няма право да променя живота ни едностранно.

— Благодаря — рече Бернд. — Но нека обсъдим подробностите.

— Бундестагът заседава от понеделник до петък в около двадесет седмици годишно и присъствието е задължително.

— Значи средно в годината ти ще отсъстваш около осемдесет нощи. Мога да се справя с това, особено ако вземем медицинска сестра, която да идва и да ми помага сутрин.

— Ще имаш ли нещо против?

— Разбира се, че ще имам. Но несъмнено така нощите ти у дома ще са по-сладки.

— Бернд, ти си толкова добър.

— Ти трябва да го направиш. Това е твоята съдба.