Аленото цвете и бялото

Когато госпожа Фокс изчезва, Шугър започва да бърше лицето си и усеща, че по бузите, устните и брадичката й има засъхнала кръв. Опитва се да попие с кърпичката малко влага от тревата, но без особен успех, защото разтопилата се скреж се е изпарила под слънчевите лъчи. Пропитата с кръв кърпичка й припомня нещо, за което тя се опитва да не мисли напоследък — това, че от няколко месеца нито капка менструална кръв не е изтекла от тялото й.

Шугър се изправя на крака, залитайки.

„Мъртва е“, мисли си тя. „Мъртва е, проклета да е дано“.

Опитва се да си представи мъртвата госпожа Кастауей, но това се оказва невъзможно. Майка й открай време приличаше на труп, гримиран и съживен с някаква богохулна или сензационна цел. Как ли би могла да я промени смъртта? Най-доброто, което може да направи Шугър, е да промени посоката на образа, извикан в съзнанието й — от вертикална на хоризонтална. Зачервените очи са отворени; ръката й е протегната с дланта нагоре, за да бъдат поставени в нея монети. „Елате, сър“, казва тя, готова да представи на поредния джентълмен момичето на неговите мечти.

— Софи — прошепва тя, защото междувременно е отишла до фонтанчето. — Софи, събуди се.

Детето, отпуснало глава на рамото си като парцалена кукла, веднага се стряска и се събужда, ококорило очи — уплашено, че е заспало без разрешение.

Но Шугър започва първа да се извинява:

— Съжалявам, Софи, заговорих се с тази дама.

Тя предполага, че вече наближава обяд. Най-добре е да побързат да се приберат, за да не би Уилям да се разгневи, задето е лишен от секретарката, любовницата или болногледачката си, или от тази комбинация от трите, която ще му бъде необходима днес.

— Хайде, детето ми, кажи ми докъде стигна с кралете на Англия?

Софи отваря уста да отговори, но внезапно очите й се разширяват от учудване.

— Ударил ли ви е някой, госпожице?

Шугър прокарва нервно ръка по лицето си.

— Н-не, Софи. Просто ми протече кръв от носа, това е всичко.

Софи е доста възбудена от това разкритие.

— И на мен ми се случи веднъж, госпожице! — казва тя с тон, който намеква, че събитието е било страховито, но вълнуващо.

— Така ли, мила? — Шугър се опитва да си припомни със замъгленото от собствените й тревоги съзнание кога може да се е случило това, за което говори Софи. — Кога?

— То беше преди — казва детето след кратък размисъл.

— Преди какво?

Софи приема ръката на гувернантката си, която се опитва да я изправи на крака; задната част на надиплената й черна рокля е влажна, измачкана, с полепнали по нея клечки, пръст и стръкчета трева.

— Преди татко да ви купи за мен, госпожице — казва Софи. Ръката на Шугър, която тя е протегнала, за да отупа полата на Софи от мръсотията, замръзва във въздуха.