Притъмняващото небе [bg]

Вместо отговор на вратата се потропа и аз подскочих. В следващия момент — без да дочака покана — в стаята нахълта Рослин. Орлето потри ръце, за да се посгрее, а после откачи един плащ от куката на стената. Първо го предложи на мен, но аз му отказах и той го уви около себе си. Очевидно очакваше да го изгоня, но аз бях приключила с огледа на стаята и исках да го разпитам. Рослин си взе един стол и седна. Взрях се в червендалестото му, небръснато лице и в кървясалите му сини очи. Страните му се бяха напукали от вятъра, а по плътните му устни се беше набила морска сол.

— Мастър Рослин, можете ли да ми помогнете да разреша тази загадка?

Той поклати глава, а очите му продължиха да ме гледат студено и преценяващо. Орлето не ме харесваше и очевидно негодуваше срещу присъствието ми, но все пак нямаше намерение да прекрачва границите на добрия тон.

— Кажете ми, мастър Рослин — започнах, — не трябваше ли вие и другарите ви да останете с лорд Гавестън?

— Не — сопна ми се той. — Нашата задача е да охраняваме кралицата. Лорд Гавестън много уважава нейно величество. Пък и кого другиго можеше да изпрати кралят? На него самия не му достигат войници. Кралицата е много важна. Ние и нокталиите сме необходими тук.

Не можех да оспоря тези аргументи; в тях имаше сериозна доза логика.

— И вие сте готов да умрете за Гавестън, така ли? — попитах.

— А какво друго ми остава? — отчаяно каза Рослин, извръщайки очи и потропвайки с ботушите си по каменния под. — Мистрес — погледна ме той отново и този път и лицето, и гласът му бяха по-меки, — всичките сме в кюпа: и аз, и другарите ми, и Гавестън… — той придърпа стола си към мен. — Преди нещата да тръгнат на зле, дадохме кръвна клетва и крояхме страховити планове. Сега всичко ни се връща. Ние сме осъдени. Няма връщане назад. Няма измъкване. Бих могъл да ви кажа още някои неща, но не бива. Но запомнете това — ако лорд Гавестън потъне, потъваме и ние.