Наследството на Карл Велики [bg]

— Нямаше подводница, така ли? — попита тя.

— Нищо такова — поклати глава домакинът.

— А какво открихте? — попита Дейвис.

— Абсолютно нищо. Две седмици мръзнахме като кучета.

До стола на Алегзандър имаше кислородна бутилка и Стефани се запита за предназначението й. В библиотеката насреща се виждаха доста медицински книги. Самият домакин не изглеждаше болен, а дишането му беше съвсем нормално.

— Не знам нищо за никаква подводница — повтори още веднъж той. — Спомням си, че по същото време имаше някаква катастрофа в северната част на Атлантическия океан. Мисля, че беше именно „Блейзък“. Да, точно така. Сега си спомних. Но моята мисия нямаше нищо общо с нея. Ние прекосихме Южния Тих океан и се отбихме в Южна Америка, откъдето взехме тримата пътници, за които ви споменах. А след това се насочихме право на юг.

— Как беше ледът? — попита Дейвис.

— Труден за преодоляване, въпреки че беше началото на лятото. Адски студ, навсякъде айсберги. Но много красиво.

— По време на мисията не открихте нищо, така ли? — обади се Стефани.

— Не аз съм човекът, който може да отговори на този въпрос — отвърна Алегзандър. Тонът му значително се смекчи, сякаш най-сетне беше проумял, че тези неканени гости едва ли са враговете, за които ги беше взел. — Не се ли споменава за тримата пътници в докладите, които сте чели?

— Нито дума — поклати глава Дейвис. — В тях фигурира единствено вашето име.

— Типично за шибаното командване! — Лицето му изгуби безизразното си изражение. — Имах заповед да откарам онези тримата там, където пожелаят. Няколко пъти слизаха на брега, но при завръщането си мълчаха като риби.

— Носеха ли някаква екипировка?

— Леководолазни костюми — кимна Алегзандър. — Пригодени за гмуркане в студена вода, с кислородни бутилки. След четвъртото си слизане на брега обявиха, че можем да се прибираме.

— Никой от вашите хора не ги придружаваше, така ли?

— Не. Беше ни забранено. Тримата лейтенанти си вършеха работата сами. Каквато и да беше тя.

Стефани се замисли върху тези странности. Но в армията странности се случваха всеки ден. Въпреки това не можеше да не зададе въпроса за един милион долара:

— Кои бяха те?

Моментално усети ужаса, който обзе възрастния мъж.

— Никога не съм говорил за това — промърмори с видимо притеснение той. — Исках да стана капитан, заслужавах го. Но флотът беше на друго мнение.

— Изминало е страшно много време — въздъхна Дейвис. — Няма как да поправим една толкова стара грешка.

Тя се запита дали съветникът има предвид ситуацията, свързана с Алегзандър или с него самия.

— Сигурно е важно за вас — промърмори старецът.

— Достатъчно, за да изминем целия път дотук.