Париж, Париж
- Автор: Шоу Ирвин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Париж, Париж». Краткое содержание книги:
Чакаш момичето, което обичаш… всичко е възможно в Париж, всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден.
Това е единственият град в света, който не е провинциален.
Един писател и един художник обгръщат и пречупват през светогледа си магическата атмосфера на всеобхватния град. Ъруин Шоу улавя аромата на самия парижки живот: да ядеш кроасан на закуска в евтино хотелче, близо до Сен Жермен, да наблюдаваш играта на фонтаните на Рона-Поан, да се разхождаш през Булонския лес. Сатиричните рисунки на Роналд Сърл отразяват собственото му иронично възприемане на града, в който е прекарал много години, както и на хората в него. Така книгата се превръща в едно хармониращо двойно представяне, остроумно, нежно, безпощадно обективно, иронично и цивилизовано.
Но на следващата сутрин на вратата позвъни един водопроводчик, носещ в ръце найлонова торбичка. В торбичката, проблясвайки като скъпоценности, се виждаха остатъците от един масивен, стъклен пепелник, който бил намерен в тръбите между моя и долния етаж.
Водопроводчикът ме посъветва да се свържа със застрахователната си компания, за да бъдат оправени разноските по повредата.
Както намекнах по-рано, има определени аспекти, свързани със заминаването ми от Париж, които не ме изпълват с особена носталгия.
ДОПЪЛНЕНИЕ
Настоящото „допълнение“ представлява оптимистичен, макар и безплоден журналистически опит за надбягване с времето или по-точно безкрайна битка със съдбата и промените, която седналият зад пишещата машина е обречен винаги да губи.
Няма как да се напише нещо трайно за нашия свят, в който градовете се раждат и умират, расите мутират, броят на изобретенията се множи, далекосъобщенията ни дават мигновена връзка, а политическите пристрастия помитат цели поколения като с цунами. Само си помислете за някой град, познат и обичан от вас, и опитайте да си представите какво бихте казали за него преди двайсет години. Или двайсет години след днешна дата.
ВСИЧКИ градове, евентуално без Венеция, имат пълното право да се променят. В това отношение Париж също е направил своя избор и, за добро или лошо, се изменя по хиляди различни начини. Който и да е американец, пристигнал в града след двайсет годишно отсъствие, вероятно ще реши, че паметта му изневерява, докато се озърта за някогашния Париж, познат му отпреди. А писателят, седнал да препрочита остарелите си бележки, положително ще трябва да се съобрази с днешната истина и да ги направи актуални за читателя.
Небето, например, е съвсем различно от едно време. Цветът му е станал друг от промишлените замърсители на въздуха, които почти не го напускат, да не говорим за пронизващите го небостъргачи, чиято съмнителна естетика не догонва дори студенината на американските им събратя. Автомобилостроителните предприятия покрай реката бълват леки коли с размерите на кадилаци, само дето им отстъпват по степен на обезопасеност. Поради стремежа към решаване на неразрешимия проблем с автомобилните потоци улиците са се превърнали в хаотични еднопосочни тунели, като посоката на движение се променя мистериозно с всеки нов полицейски префект, така че търсенето на даден адрес прилича на печално лутане в лабиринт от средновековни пасажи, при което пътят често се оказва блокиран от спрял камион, чийто водач лениво и без да бърза разтоварва каси евтино вино.
Големите хотели вече не са пълни с американци. На тяхно място са се разположили арабите, плътно следвани от германци и японци.
А част от най-престижните хотели са купени от английски корпорации, което никак не се понравило на персонала и последвали стачки, защото хората не можели да свикнат с мисълта, че сервираните от тях ястия ще бъдат приготвяни от британски готвачи.
Докато плаща сметката си в ресторанта американецът превръща наум франковете в долари и това го кара да се срамува от своята разточителност, а туристите, които навремето смело са поръчвали лимузина с шофьор от хотела до летището, сега вече гледат да използват автобуса, защото с мълчаливото съучастие на портиера, въпросната лимузина понастоящем би струвала поне сто долара за същия маршрут. Има ново летище, наречено разбира се на името на генерал де Гол, но то е разположено на още по-голямо разстояние и от Орли, до него се стига трудно и подлезите му са облицовани с някакъв пластмасов материал, така че при други обстоятелства човек би казал, че са кошари за добитък.
Навсякъде се издигат хотели от типа „Хилтън“ или негови близки подобия. Има и закусвалня „Макдоналд“ с хамбургери. Супермаркетите процъфтяват и наоколо е пълно с момичета, които не знаят и дума английски, но пък носят блузи с надпис „Канзаски университет“.
Черните джинси са заменени със сини, които явно са de rigueur. В почти всички ресторанти, дори в най-луксозните, вече пускат и без вратовръзка. На всеки ъгъл има бутици, предлагащи вносно готово облекло. За сметка на това в халите ги няма кошниците с кресон, а и самите хали са изчезнали. Старите метални павилиони на Бальтар са съборени и на тяхно място е направен огромен изкоп, който е единствената останка от онзи денонощно кипящ свят, известен като търбуха на Париж. Новите хали се намират в Рюнжи и представляват безмилостно модерен конгломерат от навеси и бараки, струпани на пътя за Фонтенбло. Онова, което някога е било оживен нощен базар, сега е придобило духа и вида на военен склад. Никой собственик на бистро вече не може да се похвали, че месото и зеленчуците му са най-пресни, понеже ги пазарува всеки ден в четири часа сутринта, тъй като няма кой да му повярва. Нито малките ресторантчета, прозиращи зад камионите със стока, нито ръчните колички или купчините плодове в началото на Рю дьо Риволи са последвали прокудените търговци.