Париж, Париж
- Автор: Шоу Ирвин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Париж, Париж». Краткое содержание книги:
Чакаш момичето, което обичаш… всичко е възможно в Париж, всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден.
Това е единственият град в света, който не е провинциален.
Един писател и един художник обгръщат и пречупват през светогледа си магическата атмосфера на всеобхватния град. Ъруин Шоу улавя аромата на самия парижки живот: да ядеш кроасан на закуска в евтино хотелче, близо до Сен Жермен, да наблюдаваш играта на фонтаните на Рона-Поан, да се разхождаш през Булонския лес. Сатиричните рисунки на Роналд Сърл отразяват собственото му иронично възприемане на града, в който е прекарал много години, както и на хората в него. Така книгата се превръща в едно хармониращо двойно представяне, остроумно, нежно, безпощадно обективно, иронично и цивилизовано.
В близкия гимнастически салон Хемингуей се боксира с Морли Калахан и ту го побеждава, ту него побеждават — в зависимост от това кой е разказвачът, — после ходи на гости на Фицджералд и Зелда и си води записки, с които след смъртта и на тримата ще се правят какви ли не мрачни спекулации…
Булевардите са задръстени от мотоциклетисти, които натискат свирките си в такта на „Algerie Francaise“…
От изток се носи боботенето на де Гол, подобно на тътена на Зевс Гръмовержеца, който прави телевизионно обръщение към нацията:
„Франция, Франция…“
Отварям очи, отново виждам навалицата на площад „Алма“ и пак дочувам разговорите на съседните маси…
Опитвам се да мисля за Париж в неговата цялост, за смайващата комбинация от слава и задкулисни интриги, от доблест и измами, от толерантност и шовинизъм, за водовъртежа от изкуство и търговия, удоволствие и отчаяние, за яростното републиканство и носталгията по крале и императори — изобщо за всичко онова, което Виктор Юго навремето бе приветствал с знаменитите думи: „Да си бил Лютес и после да си станал Париж — нима може да има по-величествен символ от това!
Да бъдеш кал, превърнала се в дух.“ Леко се усмихвам на патетичните слова, но дълбоко в себе си признавам, че никой не го е казал по-добре от него.
Плащам сметката и ставам да си ходя. Хамалите и момчетата от Американския студентски център сигурно вече са свършили и апартаментът трябва да е празен. Смятам да отида и да се сбогувам на английски със собственика на кафето на ъгъла. Багажът ми е опакован.
Докато се връщам по моста над зимната Сена си викам, че ще го грабна, ще оставя ключовете на хазайката и ще си тръгна.