Париж, Париж
- Автор: Шоу Ирвин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Париж, Париж». Краткое содержание книги:
Чакаш момичето, което обичаш… всичко е възможно в Париж, всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден.
Това е единственият град в света, който не е провинциален.
Един писател и един художник обгръщат и пречупват през светогледа си магическата атмосфера на всеобхватния град. Ъруин Шоу улавя аромата на самия парижки живот: да ядеш кроасан на закуска в евтино хотелче, близо до Сен Жермен, да наблюдаваш играта на фонтаните на Рона-Поан, да се разхождаш през Булонския лес. Сатиричните рисунки на Роналд Сърл отразяват собственото му иронично възприемане на града, в който е прекарал много години, както и на хората в него. Така книгата се превръща в едно хармониращо двойно представяне, остроумно, нежно, безпощадно обективно, иронично и цивилизовано.
Изобилието на китайски и виетнамски ресторанти в квартала придаваше ориенталски нюанс на атмосферата, докато готвачи и сервитьори минаваха забързани по работите си, с толкова плавна походка, сякаш бяха на колела. В самото кафене, стенографки шепнеха забързано своите уверения в любов на недохранени, млади мъже, които можеха да им отделят само един час. На самия барплот, както винаги имаше стандартните един-двама пияници, с дрезгави, пресипнали гласове и спукани капиляри по лицата от дълги години на редовно пиене.
От време на време се появяваха и няколко туристи, успели да се изгубят някак си на път за Наполеоновата гробница, с меню в ръце, питайки се един друг на английски, немски или холандски дали някой знаеше какво е croque-monsieur. Или пък щеше да се появи някое дърдорещо американско семейство с деца от всички размери, изпитващи щастие, че се намират в чужбина, като големият син носи един пълен кашон с бира, тръгнали на пикник към широките ливади на Champ de Mars. И винаги неизменна картина бяха сервитьорите и сервитьорките, забързани сред движението с големи кошници, пълни с дълги, горещи, ароматно миришещи франзели хляб от пекарната срещу кафенето, както и фризьорките с белите си престилки, поклащайки се грациозно по паважа с табла с малки чашки черно кафе за колежките им по работните места.
Гледката от двама полицаи, слезнали от патрулната си кола, за да напишат акт на енергично протестиращ шофьор, беше винаги радушно посрещана от много зяпачи, особено, ако водачът се окажеше жена. А всеки наблюдаваше с одобрение как един млад полицай, облечен като механик, сръчно обездвижваше кола, която бе паркирана пред кафенето три дни и три нощи, като заключваше някакво жълто, метално съоръжение към едно от колелата, успокоявайки се по този начин, че собственикът на колата ще трябва да рапортува в полицията и да си плати глобата.
Във всеки град има хора, които скитат по улиците, говорейки и жестикулирайки на самите себе си и нашата улица имаше своя дял от тях, благодарение на които се прибавяше подсилващ ефект на лудост сред иначе строгата прагматичност на оживената артерия. По време на един такъв паметен случай, безформена старица, понесла торба с парцали и стари вестници, разярена, че една превзета, надута жена пред нея не объща никакво внимание на разговора й, ритна оскърбилата я пешеходка умело в прасеца. В сценката се намесиха толерантни зяпачи, за да предотвратят повикването на полиция, а безформената старица, гушнала окъсаната си торба, продължи по пътя си, ораторствайки.
Няколко врати по-надолу имаше работилница за слепи и редовните клиенти на кафенето можеха да покажат дълбокото благородство на душата си, като скачаха от мястото си, за да преведат някоя бедна душа с бял бастун през авенюто. Един сляп млад мъж бе оставян нарочно да намира пътя си сам, особено от момичетата, защото неговото помрачено либидо го подтикваше да използва свободната си ръка прекалено свободно върху моментната си компаньонка, докато шепнеше неприлични покани за гостуване в стаята му.
Американският колеж — едно седалище на знанието, близо до реката — допълваше със своето съществувание младежкото очарование на мястото, също както и Cordon Bleu School, намиращо се надолу по улицата. Там, на шокиращи цени, студенти от целия свят, включително и една значителна група японци, се опитваха да научат тайните умения как се прави бяло масло и как се разточва крем пита. Студентите прекарваха свободните си часове на масите в кафенето, с извадени пред тях учебници, сравнявайки записките си за приготовлението на патица с портокали и медальон с гъби, при това, невероятно сериозни, критикувайки работите си един на друг (прекалено много брашно в соса, малкия), съвсем забравили за факта, че френската кухня е била реформирана, с цел опростяване.
Между тях имаше и няколко по-възрастни мъже и жени. Жените най-често бяха там с цел да изкушават съпрузите си, а мъжете очевидно имаха професионални аспирации към кухните на техните родни страни. Едно момиче, вече завършило, галантно било отворило заведение сред дивата пустош на Монтана и, според всички сведения, се оправяло много добре.
Друг един студент — деветнайсетгодишно момче от Кънетикът, който копнееше да стане велик майстор сладкар, упорито отказваше да научи една френска дума, заявявайки, че неговата единствена цел в живота е да стане най-добрия майстор сладкар в Кънетикът. Той говореше на мъжа, който му преподаваше със свои подбрани вариации от тонове на страхопочитание и учудване, точно както някой млад природоизследовател би се опитал да опише видяно праисторическо животно. Външните кокалчета на лявата му ръка бяха обикновено разкрасени с лейкопласт, който удостоверяваше неговото страстно, ревностно увлечение при научаването как се режат майсторски и експедитивно различни зеленчуци на тънки резенчета с нож, остър като бръснач.