Избор на богове
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Момчил Райчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избор на богове». Краткое содержание книги:
— Дом. Да, може и така да се нарече. Макар че постоянно сме в движение. Вечно бягаме и напускаме…
— Бягате? От какво бягате?
— От Черния скитник. Виждам, че не си чувала за него. Наистина, не си ли чувала нищо?
Тя поклати глава.
— Някакво същество — каза той, — Прилича на човек, но не съвсем. Двукрако. Може би единствено по това си прилича с човека. Не са го виждали през деня. Броди нощем. Изправя се на билото на планината и силуетът му се очертава на фона на небето. За първи път са го видели в нощта, когато всички хора изчезнаха — всички, освен нас. О, не се изразявам правилно, всички без нас и хората тук, и онези в равнините. Аз съм първият от нашите хора, който научава, че има и други.
— Изглежда си убеден, че има Черен скитник. Сигурен ли си в това? Сигурен ли си, че наистина има някакъв Черен скитник, или само си въобразяваш? Моите хора също си въобразяваха някога разни неща, за които сега знаем, че просто не са истина. Наранявал ли е някой от вас?
Той се намръщи, опитвайки се да си спомни.
— Не доколкото знам. Не е наранявал никого. Само си стоял там. Видът му е ужасяващ. Нащрек сме през цялото време и щом го видим, бягаме на друго място.
— Никога ли не се опитахте да го проследите?
— Не.
— Помислих си, че може би, затова си дошъл тук. Проследил си го, за да го убиеш. Такъв велик ловец като теб, който може да убива мечки…
— Подиграваш ми се — каза той, но без признаци на гняв.
— Може би — рече тя, — Ти толкова се гордееш, че си убивал мечки. Никой от моите хора не е убил толкова много мечки.
— Съмнявам се, че Скитника може да бъде убит със стрели. Вероятно не може изобщо да бъде убит.
— Може би не съществува никакъв Скитник — каза момичето. — Хрумвало ли ти е някога това? Сигурно, ако имаше такъв, щяхме да сме го видели или поне да сме чули за него. Моите хора ловуват далеч на запад към планините и все щяха да чуят нещо. А през всичките тези години дори не сме чули за вас. Странно… От векове хората от тази къща издирват други оцелели, проверявайки всеки слух.
— Така правели и моите хора в първите години. Разказвали са ми за това, но, разбира се, тогава аз още не съм бил роден. В живота ми е имало само двадесет лета.
— Ние сме почти на една и съща възраст! Аз съм само на деветнадесет.
— Между нас има много малко млади хора — каза Дейвид Хънт. — А и иначе не сме много, живеем заедно и сме постоянно в движение…
— Учудва ме — промълви Вечерна звезда, — че сте толкова малко. Ако сте като нас, значи живеете много дълго и не боледувате. От едно малко племе в началото, моите хора вече наброяват няколко хиляди. От няколко души в тази къща, сега има хиляди по звездите. Би трябвало и вие да сте хиляди. Би трябвало да сте силни и многобройни…
— Можеше да сме повече — каза той, — но нали вечно пътуваме.
— Но ти ми каза…
— Не на звездите, като тукашните. А отвъд Голямата вода. Някаква лудост тласка нашите хора натам. Строят салове и се отправят на запад, към залязващото слънце. Така е от много лета. Не знам защо. Никой не говори за това.
— Може би бягат от Скитника.
— Не съм убеден. Не мисля, че тези, които заминават, знаят защо го правят и дори че го правят, когато ги обхване лудостта.
— Леминги — продума замислено Вечерна звезда.
— Какво са това леминги?
— Малки животинки. Гризачи. Четох за тях веднъж.
— Какво общо имат лемингите с нас?
— Не знам със сигурност.
— Аз избягах — продължи той. — Аз и старият Джоуз. И двамата се страхувахме от водата, от нейната безбрежност. Не искахме да тръгнем, ако малкото останали хора го направеха. Казахме си, че ако избягаме, лудостта може и да ни отмине. Джоуз видя Скитника на два пъти, след като избягахме, и ние пак започнахме да бягаме от него, много бързо и много далеч.
— Когато Джоуз видя Скитника, ти…
— Не. Никога не съм го виждал.
— Мислиш ли, че другите хора са заминали? Отвъд Голямата вода, след като ти и Джоуз ги напуснахте?
— Не знам. Джоуз умря. Беше много стар. Помнеше кога хората са изчезнали. Дори и тогава е бил старец. Настъпи миг, когато дните му изтекоха. Мисля, че той си отиде доволен. Не винаги е добре да живееш толкова дълго. Когато живееш прекалено дълго, често оставаш самотен.
— Но той е имал теб.
— Да, но между нас лежаха толкова много години. Ние се разбирахме добре, разговаряхме много, но му липсваха хора от неговото поколение. Той свиреше на цигулката, а аз го слушах, койотите по хълмовете се изправяха на задните си крака и пригласяха на цигулката му. Чувала ли си някога койот да пее?
— Чувала съм ги да лаят и да вият — каза тя. — Никога не съм чувала някой да пее.