Избор на богове
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Момчил Райчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избор на богове». Краткое содержание книги:
Ще повикам всички разпръснати групи от племето, беше казал той на Джейсън, седнал до огъня. Беше почти настъпило времето, когато се приготвя месо за зимата, но зимните запаси сега не бяха толкова важни. Може би беше глупаво от негова страна да казва такова нещо, защото би трябвало да знае — и знаеше — че армия, хиляда пъти по-голяма от цялото племе, не можеше да устои срещу белите, ако те искаха да се върнат. Силата нямаше да достигне, решимостта щеше да е безплодна, любовта и привързаността към земята щяха да са нищо срещу хора, които можеха да прекосяват с кораби пространствата между звездите. Те поеха по една пътека, а ние по друга, още от самото начало. Нашата не беше погрешната (всъщност беше вярната), но се оказа безсилна срещу тяхното хищничество, както и всичко друго бледнееше пред алчността им.
Добри години бяха, след като те заминаха. Имаше достатъчно време, за да открият отново старите пътеки. Отново вятърът задуха свободно, а водата потече неограничавана надолу из полето. Отново прерийната трева избуя гъста и сочна, горите станаха девствени, а небето почерняваше през пролетта и есента от птичите ята. Не му се нравеше идеята да посети строежа на роботите, ужасяваше се от Езекия, който караше кану, споделяйки временно този древен начин на живот, но Джейсън имаше право — това бе единственото нещо, което можеха да направят, единственият шанс, който имаха. Той пое обратно по пътеката към лагера. Всички чакаха. Вече бе решил да ги призове. Мъжете щяха да потеглят с гребни канута. Някои от младите трябваше да се погрижат за прясно месо и риба по време на пътуването. Жените трябваше да приготвят храна и дрехи. Предстоеше им много работа.
Смяташе да тръгнат призори.
16.
Вечерна звезда седеше във вътрешния двор, когато младият мъж с бинокъла и огърлицата от мечи нокти се появи, изкачвайки се по пътеката откъм манастира. Когато спря пред нея, той каза колебливо:
— Ти си тук, за да четеш книгите. Това е правилната дума, нали? Да четеш?
Имаше бяла превръзка на бузата.
— Тази е думата — каза тя. — Няма ли да седнеш? Как се чувстваш?
— Много добре — отговори той. — Роботите се погрижиха за мен.
— Е, добре, седни — подкани го тя. — Или си се запътил другаде?
— Нямам къде другаде да отида — каза той. — А и не искам.
Той седна на стола до нея и положи лъка си върху каменните плочи.
— Исках да те питам за дърветата, които свирят. Знаеш за тях. Вчера разговаря със стария дъб…
— Нали ми обеща никога да не го споменаваш. Ти ми обеща! — сърдито го изгледа тя.
— Съжалявам, но никога не съм срещал човек, който може да говори с дърветата. А и никога не съм чувал за дървета, които могат да изпълняват музика.
— Какво общо има между двете?
— Нещо не беше наред с дърветата снощи. Помислих си, че си го забелязала. Мисля, че им сторих нещо.
— Сигурно се шегуваш! Кой може да им направи нещо? Всичко беше наред. Свириха великолепно.
— Долових страдание. Може би някои от тях са болни. Те не свиреха толкова добре, колкото биха могли. Аз сторих нещо и на мечките. Особено на онази, последната. Може би и на всички зверове.
— Каза ми, че ги убиваш и вземаш по един нокът от всяка, за да го прибавиш към огърлицата. Начин да броиш, каза ти. Но ако ме питаш, това е начин да се възгордееш.
Тя се изплаши, че той може да се разсърди, но мъжът само изглеждаше малко озадачен.
— През цялото време си мисля — продължи той, — че причината е в лъка. Че ги убивам, защото мога да стрелям с лък толкова добре и защото стрелите ми са толкова остри. Ами ако причината съвсем не е в лъка, в стрелите или в моето умение, а в нещо напълно различно?
— Какво значение има? Ти ги убиваш, нали?
— Разбира се, че ги убивам, но…
— Казвам се Вечерна звезда — каза тя. — А ти досега не си ми казал твоето име.
— Дейвид Хънт.
— И така, Дейвид Хънт, разкажи ми за себе си.
— Няма много за разказване.
— Трябва да има. Нали имаш близки, дом? Убедена съм, че идваш отнякъде.