Избор на богове

Нощта бе тиха, а звездите далечни. Откъм хълма се прокрадна зимен вятър. Студено е вече, помисли си Езекия и потрепера при неговия допир. Беше едновременно възмутен от себе си и малко изплашен. Не би трябвало да трепери на вятъра, защото не би могъл да го усети. Възможно ли бе да се превръща в човек? Възможно ли бе, в своето очовечаване, да усеща порива на вятъра? Повече се изплаши от факта, че може в заслепението си да се мисли за човек, отколкото от това, че би могъл да усети вятъра.

Гордост, помисли си той, гордост и суета. Дали някога ще се отърве от тях? И нека си признае — дали някога ще се отърве от съмненията си? В мига, в който си зададе този въпрос, той повече не можеше да се крие от онова, от което се бе крил досега, от мисълта, която се бе опитвал да избегне, като си мислеше за извънземното и за неговата душа.

Принципа!

— Не! — извика той с внезапен ужас — Не! Не може да бъде! Това не може да е истина! Дори самата мисъл е светотатство!

Че това е светотатство, напомни си той яростно, за него беше извън всяко съмнение.

Бог трябваше да си остане добрият, мил старец в човешки образ, с дългата, бяла, развята брада.