Лунна красавица
- Автор: Митермайър Хелън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виктория Калчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунна красавица». Краткое содержание книги:
— Ако не беше така, той нямаше да е жив, отче.
Отец Монтейд се сепна. Та този викинг беше заплашил Магнъс! На Синклерова земя? Не, не можеше да бъде. Никой не би посмял да го направи. Свещеникът погледна под око гиганта. Суровият израз на Глен показваше друго. Всъщност лицето му винаги излъчваше същата спокойна увереност и заплаха. Отец Монтейд беше объркан. Той усещаше, че Глен би убил човек без угризение, но не се страхуваше от него.
— Хубав събор, нали?
Глен погледна към огромното множество и кимна леко.
— Тези добри хора се смеят и се радват, като че ли са на празник — продължи духовникът. — Нашите и вашите са готови да бъдат участници в щастливото събитие.
— Нашата принцеса ще надстреля вашия господар — убедено каза Глен.
Свещеникът се усмихна.
— Но това преди всичко е едно добро забавление. Яздеща с вълка край себе си, принцесата представлява невиждана гледка.
Непреклонният викинг не отвърна нищо.
— Сигурно има храбро и нежно сърце — добави отец Монтейд. — Повечето биха предпочели да намушкат звяра на Джорди.
Глен се съгласи. Очите му следяха сивото чудовище, тичащо встрани от коня на господарката му.
— Предложих й да го убия — каза той, — но тя не прие. Сърцето й е твърде меко.
Отец Монтейд се чудеше какво още да каже. Щеше му се да попита викинга дали мисли, че сватбата ще се състои скоро, но не посмя. Би било странно един Синклеров свещеник да попита точно това. А все още не беше чул никой викинг да споменава нещо по този въпрос. Може би вярваха, че това никога няма да се случи… Той се усмихна на Глен и прикова вниманието си върху своя господар и принцесата.
Магнъс се беше загледал в Йона и не забелязваше нищо наоколо, докато жребецът му не изпръхтя тревожно. Някой пресичаше пътеката. Той се намръщи, но веднага след това се усмихна на миловидния натрапник. Беше Елизабет, на бял боен кон, подарен от баща й.
— О, Елизабет! — възкликна Магнъс. — Не се ли излагаш на опасност по този начин?
Звънкият й смях накара Йона да обърне глава. Елизабет видя нейния недоволен поглед и се усмихна победоносно.
— Милейди, вие трябва да ни простите, че не се държим официално. Магнъс и аз сме приятели от детство.
Йона кимна и продължи. Жребецът й ускори ход.
Магнъс погледна след нея, раздразнен, че не го чака. След това се обърна отново към Елизабет и забеляза дяволитата й усмивка.
— Ти винаги си тази, която провокира.
Усмивката й се стопи и красивите й очи се изпълниха с тъга:
— Чувствам се изоставена, Магнъс. Не съм те виждала от много дни.
— Милейди, ти знаеш много добре, че ми предстои женитба. Благоприличието изисква да ме виждат само в компанията на моята избраница.
Елизабет се нацупи.
— А какво ще стане с мен, Магнъс Синклер? Може би ще ме хвърлят на вълците?
Той бързаше да настигне Йона.
— Ако имаш малко търпение, би ти послужило добре.
— Ще ти кажа, че ми остана твърде малко, Магнъс.
Мъжът сви рамене.
— Това е моят най-добър съвет, милейди.
Той обърна коня си и препусна намръщен след Йона. Жените понякога ставаха отегчителни.
Йона стигна до средата на долинката и слезе от коня си. Тя отвърза колчана със стрелите от седлото, като се мъчеше да не слуша разговорите наоколо, и се насили да не погледне назад към Магнъс и прекрасната Елизабет. Цялата трепереше от ярост и болка, но се опитваше да контролира чувствата си. За миг дори й дойде безумната мисъл да изпрати една стрела по водача на Синклерите. Прехапа устни и с усилие се съсредоточи върху стрелите си. Трябваше да спечели. Беше се заклела да го направи.
Изненада я внезапен смях и тя погледна към хората. Не беше очаквала такова множество. Изтръпна. Беше глупаво да се обзалага по този начин. Знаеха ли тези хора какъв бе залогът? Магнъс едва ли бе казал на всички. Но тогава защо се беше събрал толкова народ?
Магнъс приближи и скочи от огромния черен жребец, който пръхтеше и риеше земята. Йона изглеждаше прекалено сериозна. За какво ли си мислеше? Той нямаше намерение да я прави за смях, но не искаше да я остави да го победи. Трябваше да има достатъчно свидетели, които да видят, че той е спечелил.
Дали ще трябва всеки път, когато поиска нещо, да излиза на двубой със своята жена, помисли си той и се усмихна. Така да бъде. Дори и ако по някаква позорна случайност не спечелеше, той нямаше да я остави да замине сама към Айн Халоу или Айн Хелга, както го наричаха викингите. Ще се ожени за нея и сам ще я заведе там. Въпреки всичко не можеше да разбере какво ще прави тя на този забравен от бога остров. Но каквото и да се случи, колкото и да му струва това, тя ще бъде негова. Беше негово задължение да се грижи за нея и да я защитава, а тя беше длъжна да му се подчинява и да търси закрилата му. Останалото не беше важно. Бе получил достатъчно любов от Елизабет. Не се нуждаеше от обичта на викингската принцеса.